// // //
 

Авторски музикални новини, снимки и репортажи за всички стилове и изпълнители

Hyporchisy на живо в София - опълченците на Пешо, епизод 2

24.09.2013   Албена Цолова-Бета
HYPOCRISY

Метъл = живот.

Не, няма да се извинявам, не е клише, това е чисто и просто истината.  Какво означава "метъл" и "живот" да са синоними? То е, когато  жегата и адреналина, които ти дава метъл музиката през 1993, са еднакви, че и по-силни през 2013. То е чувството, че животът пулсира във вените ти, то е като да те полазва тръпка - сякаш си стъпил в мравуняк, когато само зърнеш силуетите на любимите си музиканти на сцената. То е заряд, енергия, страст, лудост, които владеят ума и сърцето ти. Завинаги.

Децата да не се плашат, но Бета гледа на живо Hypocrisy (Хипокриси) за първи път преди точно 20 години. Да, словом: двадесет! Да, и мен ме побиват тръпки като го пиша, защото си давам сметка колко време е минало от първата ми среща с лунатика Peter Tagtgren (Петер Тагтгрен) и хлапето (без дори мъх за мустак и брада по това време) Mikael Hedlund… По онова време в състава влизаше и Lars Szoke (Ларс Зоке), а концертът беше в Будапеща, Унгария, заедно с Desultory и Cannibal Corpse, а Хипо-то представяха "Penetralia". Беше в малка "зала", тип мазе, с някакви тръби и ужасно нисък таван, казваше се "Черната дупка". Бледна тийнейджърка, тогава съм припаднала по време на сета на канибалите и моят верен другар Боцата (небеизвестният Боян Стойчев, вярно, но непостоянно перо и на MySound.bg - б.р.) ме е изтеглил назад. Много му се сърдих, като се съвзех, и пак рових да стигна на първия ред. Велики спомени... Не знам дали да, а и има ли защо, да сравнявам изживяването на онзи концерт с този в София, на 22 септември, 20 години по-късно, тъй като се знае - в една река два пъти не се стъпва.

Това шоу е в столицата, в модерен добре сложен клуб, подгряващи са датските трашоци Hatesphere и българските детаджии Diabless. Билетите за събитието са абсолютно разпродадени и нищо не може да ни спре да се опитаме да надкуфеем шведите, а защо не и да ги надвикаме. Със сигурност има повече от две причини лайфът да е солд аут, но две от многото са прелюбопитни. Едната е очевидната, а именно фактът, че Hypocrisy снимаха първото в кариерата си DVD в София през 2010 в Blue Box, и другата - малко клюкарска: историята как при предишното гостуване на бандата в столицата фронтмеунът помага на фенове като носи матрак след купон в частен апартамент, при това "екшънът" дори е филмиран и качен в "Туба"-та… Такива са те, българските метълисти, развиват привързаност и проявяват особено уважение към групи, чиито членове са земни хора и запиват с феновете, високо ценят подобно отношение, освен качествата им като музиканти, разбира се. DVD-то е озаглавено “Hell Over Sofia - 20 Years Оf Chaos Аnd Confusion" (2011) и така сме си кръстили това гостуване на бандата у нас - "Hell Over Sofia", част 2-ра, макар то да си има официална шапка, а именно: End Of Disclosure Tour 2013, тъй като датата е част от обиколката в подкрепа на актуалния албум на групата, носещ същото име.

Тъкмо съм пресекла стартовата линия – входната врата на Mixtape 5, към нещо, което по-късно ще нарека паметна вечер, и момчетата от Diabless май са готови да започват. Млада родна банда, чиято песен "Into The Mountain", включена в наскоро излязлата компилация “Murder Sound Extreme Compilation”, със сигурност ще завъртите пак и пак, ако до момента не ви е попаднал едноименния им дебютен албум, който излезе тази година. Те са първи, но имат достатъчно време да докажат, че BGTSC не са сгрешили с избора си на местен съпорт. Правят го. Късметлии са, че са пред правилната публика със своя дет с мелодични китари.

И на Hatesphere, както и на Хипо, също отдавна съм им вдигнала мерника. Откривам ги на фестивал (в момента не се сещам на кой точно) в Европа през 2003, където щедро ми подаряват дискове, усмивки и прегръдки. Тогава са с вокалистът Jacob Bredahl, който аз лично харесвам най-много от всички, изредили се в състава им. В момента обаче той освен със студиото си Dead Art Studio (http://www.deadratstudio.com/) е ангажиран с друга банда - The Kandidate. Готин индивид със страшно гърло и харизма, Hatesphere определено загубиха, когато той се махна.

През годините съставът на бандата се менеше много, а оттам - и обликът на формацията придоби качествата на игуана, а аз ту намирах, ту губех фокус върху групата. През 2008 отскочих до Истанбул за неин концерт заедно с One Bullet Left - да пробвам да ги открия наново, но, уви! – не е същото без Jacob, а пък и тогава споменатите немски метъл корове изместиха акцента върху себе си. От онзи състав, в който издадоха силните два албума "Hatesphere" (2001) и "Bloodred Hatred" (2002), е останал само Peter “Pepe” Hansen. Но така или иначе, той е основателят на бандата през 1998, а новите попълнения (дори не съм сигурна, че има смисъл да помним имената им, защото вероятно скоро пак ще бъдат сменени) придават кораджийски вид на групата. Такова е и поведението ѝ на сцената, а в крайна сметка такъв е нейният настоящ стил – модерен метъл… Сиреч - ефектът може и да е търсен. Много ни харесват като публика, и как не – препълнен клуб със 700 вече превъзбудени метъли, за които са чували легенди и пред които вече са изправени и самите те. Освен "букет от творчеството си", свирят и чистак нова песен от предстоящия да излезе след три дни нов албум "Murderlust".

Остават ни само няколко вълни на скандирания "Пешо! Пешо!" и “Hypocrisy!” и ще сме на един нос разстояние от Пешо, Мики, Хорхе и Томи, както приятелски наричаме тези големи музиканти, или Peter Tagtgren-вокал, китара, Mikael Hedlund-бас, Reidar "Horgh" Horghagen-барабани и Tomas Elofsson-китара (само на концерти).

Все ще се намери кой да каже: шведски дет метъл, какво толкова – все същият джангър. Да, бе. Hypocrisy внесоха една друга - различна, мелодичност и нова философия, главните герои на която вече не идат от пъкъла, а са кацнали в Розуел и не са населници на нашата планета…

Само от първите тонове и гъделът на встъпителното парче в сета "End Of Disclosure” действа безотказно – всички сме в поза "оранта" и издаваме зверски крясъци. Запомнящата се линия на песента е звучала в главите ни дни наред, докато очакваме заветната вечер. Започва се – дим, хармонично веене на коси, пръсти перфектно играещи по китарите и една едра фигура с горда осанка зад барабаните на специално издигната платформа, "опаковани" в бекдроп с артуърка на новия албум на бандата. Красота.
Втора в репертоара е "The Tale Of Thy Spineless”, която е под съшия номер и в диска от 2013. После - “Fractured Millenium” от едноименния шести албум на групата от 2005, и, както се оказва, добър трамплин към още по-старо парче и то от самото начало на бандата, а именно - "Left To Rot” от дебюта на шведите - "Penetralia" (1992)! Издание, което си остава любимото за мен, а този е един от специалните моменти, въпреки че само мога да си представя колко още по-силно бих ударила тавана на клуба, ако имашe някакъв шанс да чуем самата "Penetralia". След прясната "The Eye", на която отново има заря от нещо, което не съм сигурна, че е правилно би изразило действието, ако се нарече овации, пак класика: "The Abyss" (The Fourth Dimension 1994/The Arrival (2004). "Valley Of The Damned" от предишния диск "A Taste of Extreme Divinity" (2009) не толкова, но “Fire In The Sky” (от "Into The Abyss" (2000) кара тълпата да работи още по-усърдно за вентилирането на помещението чрез здрав хедбенг, докато други се трудят в посока изриване на всякакви видове настилки на клуба… Oтиваме и към 1993 с "Necronomicon" от втория проект "Osculum Obscenum".

Човече, много яка подборка на заглавия! Четири броя: “Buried”, “Elastic Inverted Vision”, “44 Double Zero” и “Warpath” - публиката разпознава в различна степен всички песни една след друга от-до, като го демонстрира къде на ниво средна лудост, къде със съвсем нечовешки викове. Егатисиму и кефа!

Светлините угасват – време е за биса. Още в началото на шоуто сме видели сет листа, залепен в 4 копия по пода на сцената пред музикантите, така че знаем - иде ред на чакания от всички хит "Roswell 47", чиято първа поява е в "Abducted" (1996), а по-късно е включен като демозапис в японската версия на диска "Into Тhe Abyss". Песента е прекръстена от бандата в разпечатката на официалния сет лист (с който лично се сдобих) на "Byfåne 47" (от шведски "byfåne" - тъпак, селяк, идиот). Не са ли симпатяги, ми кажете. И, ако досега не сме успели да преместим сцената барабар с бандата, докато дружно сме се залепили на нея и блъскаме юмруци, то сега вероятно е с няколко сантима по-назад. Още малко класики, сред които и "Adjusting The Sun" (от "The Final Chapter" (1997) – албум, който добре че се оказа "фалшива тревога" за края на тази банда, тъй като беше обявен за "прощален" (но ние, феновете, спасихме положението). Гостите пазят за биса си и "Eraser" (от "The Arrival" (2004) и едноименната от "Final"…

Задължителните хвърлени от неколцина забележки към да речем не особено достойното светлинно шоу или забежки на звука отвреме навреме излитат и се пукат като балони, когато се срещнат с напомпаната на макс емоция и тази сила, магия, превземаща енергия на Hypocrisy. Благата дет тресня едно настрана, но тук има много мелодия, много мисъл, много душа…

На този концерт сценарият му по принцип съдържа много стейдж дайвинг, мош пит и подобни демонстрации на радост. Някои - и по-точно тези, които се грижат за реда и нашата безопасност, обаче не го намират за приемливо. Налага да минем само с един-два опита за такива "изцепки". Хубаво, куфнята, макар и тя да е опасна сама по себе си, не е забранена. И после защо след концерта съм като робокоп - извъртам тила си, когато трябва да погледна настрани? Защо вратът ми е като фиксиран с медицинска яка? Защо ли?

Питайте "Пешо".

Снимки - в секцията "Галерия".



2672
94.12%
 

Юни ´19


ПонВтСрЧетПетСъбНед
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
 
 

//