Ако в речниците имаше илюстрации към образните изрази, то "остарява като катедрала" щеше да се кичи със снимка на някой от не особено широкия кръг изпълнители, които времето не просто не подминава, а дори все повече обиква.
За тях важи и друг израз - старо, но златно. И то в особена сила за песните им. Том Джоунс, за когото ми е думата конкретно, не само изглежда по-добре от времето, когато разби класациите със "Sexbomb", той изглежда по-добре дори от времето на "Delilah". А гласът му времето не е и пипнало - все така разтърсва всеки, когото докосне, особено в пространството на концерта на живо.
В предпоследната вечер на октомври публиката в пълната зала 1 на НДК след час чакане най-накрая получи възможност отново да пее с пълно гърло своята "Дилайла". Том, който знае как се прави шоу, представи новия си албум, като не пропусна и старите си хитове. Защото знае много добре, че хората продължават да идват, за да чуят историите за Дилайла и за зелените поля на родния дом. В същото време "Spirit In The Room" (който, ако щете вярвайте, е 40-ият му студен албум!) е съставен от такива прекрасни кавъри, че и целия да го беше изпял, нямаше да дотегне или дори да се забележи, че това са "нови" песни.
Но за мен гвоздеят на вечерта не беше нито "Дилайла", нито "Green Green Grass Оf Home". След като започна с "(I Want Тo) Come Home" на друг любимец на времето - Пол Макартни, продължи с разбиваща поредица, включваща парчета като "Mama Told Me Not Тo Come", "„She’s a Lady", "Hit Оr Miss", "Just Dropped In (To See What Condition My Condition Was In)", "Didn't It Rain" (дори няма да се опитвам да изброявам на какви музиканти - гиганти са тези парчета, щом четете този текст, значи имате интернет, а щом сте в територията на MySound.bg - и повечко познания), Том Джоунс представи своята версия на "Tower Оf Songs" на Ленърд Коен. (В тази връзка, кога ще доживеем негов концерт в България? Кога!) Различна мелодичност, запазила обаче онзи разтърсващ маниер, по който самият Коен излива думите си - идват горещи, извират от дълбоко, хващат те с пламтящите си ръце за гърлото и бръкват право в душата ти. Като в катедрала, в която си говориш с бог директно, без никакви посредници. Или наистина като в кула от песни. Протегнала се чак до облаците.
Текстът идеално пасва на Том, а баритонът му, съчетал едновременно мекотата на кралско тежко кадифе и остротата на кама, раздираща хладен сатен, хвърля с думи като тези вихри от искри: "Well my friends are gone and my hair is grey/ I ache in the places where I used to play/ And I'm crazy for love but I'm not coming on". Знам, че ще прозвучи като клише, но пуснете си парчето да го чуете и после идете да го слушате и на живо - такива мигове са рядкост дори в концертите на великите.
Мисля, стана вече ясно, че Том Джоунс бе в чудесна форма, с глас - звяр, който може да премества планини и да разтапя скали - според случая. Свежо чувство за хумор, непрекъснат контакт с публиката, пипнато осветление, кристален звук, чудесен бенд със звънка брас секция и съвършени в хармониите си беквокалистки - както казах, мистър Джоунс ги разбира тия неща. Към потока хитове се присъединиха "What's New Pussycat", "I'll Never Fall In Love Again", записаната за филма "Време за мъже" "You Can Leave Your Hat On" и "It's Not Unusual", "с която започна всичко, поне за мен", както каза Том, и с която завърши и концертът преди бисовете.
За десерт получихме "Yes We Can", по времето на която бендът се развихри в отсъствието на шефа си, "It's Your Thing" и "Kiss" (онази песен на Принс, нали се сещате?), забила съвършена точка в края на час и половина от най-хубавата музика, която можете да чуете на живо. Дори не се и опитах да изброявам през колко жанрове премина Том Джоунс, а няма и смисъл. Може да мине през още толкова при следващия си концерт, без да се повтори. "Ще идвам тук пак и пак, докато ме искате и най-накрая не ви омръзне", каза той. Не ми се вярва, казвам аз.
Да ни омръзне де, за другото съм сигурна, че ще се случи.
Коментари