Докато вървя през всички свои митове, приливащи като вълни, музика и образи ме обвиват и потапят все по-надълбоко в музиката.
Гледам Дрийм Тиътър (Dream Theater) за втори път на живо (предишният беше на 3 юли 2002 – първият им концерт в София), но нещо от онова усещане е останало. Усещането, че не можеш да повярваш на очите и ушите си. Някои фенове може би са разпознали в първото изречение по-горе цитата от "Trial Оf Tears" от албума от 1997 "Falling Into Infinity", но сега то е обърнато към преживяването на собствената им музика. След като си слушал години наред тази музика, чел си за всеки един от групата колко е добър, но не е имало и нужда да го четеш, защото трябва да си глух, за да не го чуеш, след като всеки албум те е вкарвал в поредното алтернативно измерение, да отидеш на техен концерт изглежда рисковано – дали митът няма да се разпадне? Не се разпадат, укрепват отвъд границата на възможното, пренасят те дълбоко в небето, всеки път отново.
Сред многото дъждове това лято, концертът на Дрийм Тиатър беше дъжд от музика, който се изсипа върху хилядите фенове, напълнили зала "Фестивална" с телата, очакванията и страховете си. Шоуто започна в осем вечерта (или, за да бъдем точни, в 19.58 ч.), когато под звуците на "False Awakening Suite" на огромния екран, скриващ сцената, започна да се прожектира кратък филм, навързал в сюрреалистична поредица обложките на всичките им албуми. С края на интрото и под знака на групата, погълнал цялото земно кълбо, платното се спусна и Джон Петручи (китара), Джон Миунг (бас), Джордан Ръдес (клавири) и Майк Манджини (барабани) отпушиха пороя от мелодии и рифове с "The Enemy Inside", първата песен от последния албум "Dream Theater", която съвсем заслужено беше номинирана в края на миналата година за "Грами". След минута на сцената изскочи и вокалистът Джеймс Лабри. Над крепостта от барабани на Манджини имаше нов екран, на който се редуваха откъси от клипове, анимация и фигурите на музикантите в реално време. Останалата част от декора представляваше изписана с графити стена, може би представяща Ню Йорк (но как да се обясни тогава името на групата в превод на немски в горния ляв ъгъл, Theater der Träume, стоящо точно над червен полумесец със звезда, подозрително напомнящи турското знаме?)
Пороят премина в градушка с "The Shattered Fortress" от последния диск с предишния барабанист Майк Портной – "Black Clouds And Silver Linings" (2009). След песента точно пред мен фенове разгърнаха дълъг банер с името на групата, а някъде назад се появи и огромна сребриста фигура с логото на бандата. И двете не останаха незабелязани от Лабри, който по-късно дори поиска знака на групата и го държа на сцената до края на концерта. В краткото си обръщение каза, че не можел да повярва, че дванадесет години са минали от предишното им посещение в София и че следващия път няма да ни карат да чакаме толкова.
Последва "On Тhe Back Оf Angels" от предишния проект,"Dramatic Turn Оf Events" (2011), в който за пръв път Манджини се присъединява към състава и заменя Майк Портной. Манджини е абсолютно невероятен и не отстъпва на Портной в нищо, освен в перченето. По време на инструментала "Enigma Machine" в един момент го оставиха сам на сцената за дръм соло и това, което показа, беше повече от вдъхновяващо. Настрана от това соло обаче той си свиреше невъзможните партии с хиляди брейкове, преходи и постоянна смяна на размери, без да се опитва да изпъква.
(Впрочем, с "Enigma Machine" вървеше много симпатично анимационно клипче, в което членовете на групата бяха нарисувани като бандитчета, които вървят насам-натам и взривяват бомби в търсене на кристал със знака на Дрийм Тиътър.)
Ако имаше някой, който изпъква, дори и без да иска, това беше Джон Петручи. Сравнително статичен, с все по-смешна брада и все по-невероятна техника, той с лекота и удивителна чистота изсвирваше всеки тон, който познаваме от записите, без да се лишава от възможността да предлага нови интерпретации (като дългото въвеждащо соло към "Trial Оf Tears" например). Поне две от китарите, с които свири, бяха седемструнни, и той очевидно умее да взима всико, което седем струни могат да предложат, за да го раздаде на публиката.
Може би тук е мястото да кажа дума за саунда. Много от почитателите на групата бяха силно притеснени, че концертът ще е в зала "Фестивална". Решението на "София Мюзик Ентърпрайсис" обаче се оказа сполучливо, защото цялостно шоуто беше по-силово и за разлика от концерта в зала 1 на НДК, тук можеше да бъде подчертана метълската страна на музиката, която Дрийъм Тиатър правят. Немалко песни бяха предложени в по-тежък вариант и дори балада като "Space-Dye Vest" звучеше като индъстриъл парче на Найн Инч Нейлс с различния електронен саунд на клавира на Ръдес, а "Trial Оf Tears" от вероятно най-лекия (че и лигав на места) албум на групата тук създаваше призрачно, по-страшно и по-загадъчно усещане от оригинала. Това втежняване обаче не произведе, както понякога се случва, замазване на звука. Не само високите тонове бяха ясни, а и шестструнният бас на Миунг се чуваше отчетливо и се открояваше от ниските тонове на клавира и китарата, което е начин да се определи дали звукът е наред. Дума и за Джеймс Лабри. Удивително е колко добър е на живо. Мислех си го още през 2002. Той е един от вокалистите, които бих предпочел да слушам в концертни изпълнения, защото там позволява да се усети по-силно мощта на гласа му и демонстрира по-пълно разнообразието от превъплъщения в различни роли.
Първата част на концерта беше фокусирана предимно върху последните творби на групата. Пет парчета от актуалния албум, две от предходния, едно от 2009, само едно по-старо ("Trial Оf Tears"). След "Along For The Ride" (на която е кръстено турнето) и "Breaking All Illusions" последва 15-минутна пауза – или може би трябва да се каже антракт като при театрално представление. Това време първоначално беше отброявано с обратен брояч на екрана на сцената, но по средата броячът изчезна и беше пуснат забавен клип, в който фенове по света свирят песни на бандата на различни инструменти, а в промеждутъците вървят реклами за екшън фигурки на членовете на групата, в които се вижда чувството за хумор на хората от състава. Например фигурката на Лабри вървяла с микрофон и... лопата (???), а тази на Петручи можела като трансформър да се превръща в мечка...
Втората част започна точно в 21.35 ч. и пренесе публиката двадесет години назад, в 1994, към появилия се тогава албум "Awake". Цялата втора част на практика беше посветена на този албум, от който бяха изсвирени пет песни – "The Mirror", "Lie", "Lifting Shadows Off А Dream", "Scarred" и "Space-Dye Vest". Само накрая музикантите се върнаха към настоящето с епоса "Illumination Theory" от актуалния си проект. Това пътуване във времето, обляно с невероятни светлинни ефекти, ме накара да си спомня как на книжката към диска на "Images Аnd Words" (албума от 1992, с който година по-късно, през 1993, открих Дрийм Тиътър) под заглавието на всяка песен думата "образ" беше заместила "музика" и пишеше не кой е композирал музиката, а кой е нарисувал образите. Музика, която рисува: това би било едно от кратките определения на това, което правят Дрийм Тиътър. Междудругото, на този концерт нямаше нито една песен от 1992.
След привидния край, музикантите се завърнаха на сцената за бис с ново концептуално решение – отново за връщане назад във времето. Но този път петнадесет години, към 1999 и "Scenes From A Memory". Помня как с приятели съжалявахме, че на концерта 2002 беше така пренебрегнат този албум. Сега бяхме възнаградени за търпението. Бисът беше открит с увертюрата, която потопи в хипноза не само Никлъс, фикционалния герой от проекта, но и цялата публика, за да въведе към "Strange Deja Vu", откриващата пиеса. Цялата терапия беше музикално разказана с "The Dance Оf Eternity", един от най-впечатляващите инструментали в историята на рок музиката, изпълнен с вдъхващи респект синхронии между клавира и китарата, а после между китарата и баса. Шоуто завърши с последната песен от албума от 1999 – "Finally Free". След тричасовото шоу хората от групата може и да са се почувствали най-сетне свободни, но пубиката със сигурност остана пленена завинаги. Всяко събуждане от тази хипноза е лъжливо.
Накрая, след захвърлени перца, селфита на Манджини с огромната публика зад него, сериозната усмивка на Миунг, Лабри с фенски направения знак на групата, след поклоните и нестихващия рев на публиката, сцената се изпразни. А под звуците на последната част на "Illumination Theory" на екрана тръгнаха надписи. Не се шегувам. Като на филм. Пишеше кой на какво свири в групата, кой е правил различните клипове за песните, кой е отговарял за всяко нещо. Представлението беше свършило. И заедно с това продължаваше да отзвучава.
Това лято има много дъждове. Някои ще бъдат запомнени повече от други. Някои проникват по-дълбоко, като история, която обичаш да ти разказват отново и отново.
Като мит.
Коментари