Първият път на Crowbar в София - мамутът не е изчезнал вид!

"Добре дошли на рождения ми ден!" - с тези думи и усмихнат ни посреща лично Васил Върбанов на входа на Mixtape 5, където е купонът по повод деветгодишнината на ръководеното от него радио "Тангра Мега Рок".

Често се шегуваме, че ще си поканим този и онзи артист да ни свири в хола, на нашата сватба или пък за рождения ден, а - както става ясно, някои могат да си го позволят, освен това Върбанов е готов да посрещне и стотици гости. Ние сме сред тях вече девет години поред и този път, както винаги, на драго сърце приемаме да се наливаме с бира и да блъскаме крака в пода, да вдигаме юмруци колективно и да се дерем с пълно гърло. Докато ни свирят качествени банди, вместо да се черпим с торта.

Този път развлекателната програма започна на 4 март с концерт на Kultur Shock и продължи с Muddy, S.I.M.B. и Crowbar следващата вечер.

Мрачните странници Muddy се постараха да пуснат демо дни преди концерта, което беше налично и в клуба. В състава на бандата влизат все стари кучета, познати от други проекти и не можем да очакваме нищо по-малко от достойно представяне. Дават ни го, а и още нещо – откачен имидж и натрапчиво присъствие на мистичния фронтмен. Плюс музиканти, които знаят как да заловят мрака и да го превърнат в музика.

Положението се втежнява, когато S.I.M.B. застъпват на смяна. Ех, Баба, носиш едно такова приятно усещане за лекота, безгрижие и I-dont-give-a-shit отношение към живота. Песните от дебютния диск на групата "Monday Superblues" са коя от коя по-натопорчен кандидат за хит. Вече знаем текстовете им наизуст, а мелодиите хванат ли те веднъж – няма пускане. Как по-добре да се демонстрира, че стоунър значи рок-ен-рол, стоунър значи танци и "леки" хора, които обичат тежка музика, от начина, по който го правят. Баба-та и момчетата му – Светльо от Brothers In Blood, Чико от Artery и Бъсти като заместник на холандеца на баса. Гледам ги и ми става едно топло и уютно, връщам се на Sea Of Black Fest, където свириха и те, а слънцето печеше... Кеф, та кеф - точно както се пее в песента им "So Heavy, So Slow". Естествено забиват "Demon Lover" и "Alive" между другите. И затварят сета си с едноименната "Satan Is My Bitch".

Kirk Windstein – вокали и китари в Crowbar, който преди концерта виси час и и половина на мърч щанда заедно със съпругата си, като лично продава тениските на бандата, съветва за размерите, докато се снима с фенове и разписва купища плочи и дискове, вече трябва да се отправи към сцената. Дългата му бяла брада върви пред него, а наблизо са останалите зверове от бандата - Jeff Golden – бас, младокът Matthew Brunson - китари и Tommy Buckley (Soilent Green)-барабани.
 Главозамайващата "Walk With Knowledge Wisely", която се загнездва в съзнанието още от първо прослушване на последния засега албум на американците - "Symmetryin Black" (2014), е втора в сетлиста. Става ясно и за глухия, че това ще е мачкане без никакви лигавщини. А дори слепият пък може да потрепне от остротата на тоновете в сгъстения въздух.
 
Иначе отварят със "Cemetery Angels", третото парче е "Symmetryin White". Ще има още девет похода на мамута, обхождащ залата – пода, тавана, стените от-до, преди да чуем Kirk да обявява все с тази студенина и сериозно изражение на лицето любимата "All I Had (I Gave)", която помним Kirk да пее още като млад реднек – млад, ама все толкова яростен и здрав. А това изпълнение е от първия Crowbar със същото име от 1993.

Като казвам това, се сещам как с неизменния си усет Върбанов бе промоутирал концерта на Crowbar като "нещото", най-близо да Pantera – Phil Anselmo продуцира този албум и пее някои беквокали в него… Действително, Crowbar са онова нещо, в чиято сърцевина са приютени Pantera и Down… Също така с проницателна прозорливост той предупреждаваше от радиоефира, че ще ни смачкат. И никак не сгреши.  

Crowbar са като мамут, стъпкват те с уверена крачка, зашлевяват те с хобота си без да можеш да осъзнаеш откъде ти е дошло, обаче ти харесва. Харесва ти толкова много, че можеш само да ревеш от кеф. Чисто проба мазохизъм...

... и егаси уникалната настройка на китарите, егаси тлъстите струни - вибрациите от здравото им опъване стигат до вътрешностите ни, за да ни извадят  от транса на провлачените вокали. Преди съвсем да не можем да си вземем дъх от прахояка, който мамутът оставя след себе си, той ще се отправи към "Vacuum" като съвсем искрено съобщава, че това е последната песен от сета. Последната блага тежинка от луизианските слъдж легенди, но не и последната наздравица... Все пак празнуваме рожден ден.

Ако и вие били там и сега се чудите къде ви е главата, чух, че днес в клуба са изчегъртвали вашите емоции от пода … Снимки - в секцията "Галерия"