Авторски музикални новини, снимки и репортажи за всички стилове и изпълнители

Спечели Автобиография. За какво служи този бутон от Брус Дикинсън

22.02.2018   MySound.bg
Корицата на книгата

Любимата ви рубрика "Спечели с MySound.bg" продължава.

Предложението и този път е от нашите приятели в издателство "Сиела", в чийто пребогат каталог се появи "Автобиография. За какво служи този бутон?" от Брус Дикинсън, фронтмен на легендарната британска метъл банда Айрън Мейдън.

Двама от вас получават уникалния шанс да се сдобият с интригуващото произведение. Имената на късметлиите ще бъдат изтеглени на принципа на томболата сред всички, дали правилен и навременен отговор на въпроса:   

Колко тефтера е изпълнил с ръкописен текст Брус Дикинсън по време на турнето в подкрепа на албума "Book Оf Souls" на Айрън Мейдън, работейки по книгата?

Пишете на:ivokitsov@yahoo.com

Subject: Za igrata/ Bruce Dickinson

Очакваме до 16.00 часа на 2 март, петък.

Оставете и GSM номер за обратна връзка.

Всеки има право да участва само по веднъж.

Правилния отговор, както винаги, може да откриете в MySound.bg!

Успех на всички!  

Впуснете се в търсене на рок и тайните на вселената, а именно – "За какво служи този бутон?" от Пол Брус Дикинсън - певец, композитор, текстописец, продуцент, авиопилот, радио- и тв водещ, диджей, историк и фехтовач, известен най-вече като фронтмен на колосите Айрън Мейдън. Както MySound.bg нееднократно писа, пореденият десант на хеви метъл иконите у нас предстои на фестивала Hills Оf Rock в Пловдив на 22 юли.

Из "Автобиография. За какво служи този бутон?"

Гребане с големия черпак

Да си в банда, която се слуша по цял свят и чийто албум е номер 1, е като да се въртиш на въртележка. Само дето в нашия случай въртележката не спря, нито забави ход през следващите пет години. Бяхме си проправили път напред и сега се намирахме на ръба на бездната. Преминахме го и полетяхме право надолу, пищящи, с щръкнали коси и огромен прилив на адреналин. Пет години подобен начин на живот може да разклати много сериозно всякакви вътрешни жироскопи, на които разчита човек. Засега обаче просто се наслаждавахме на тръпката.

Веднага след като албумът беше миксиран, сингълът "Run Тo Тhe Hills" беше издаден и продаде почти 250 000 копия във Великобритания. Преди албумът да бъде официално пуснат на пазара, вече бяхме започнали британското си турне и преживяхме първите си няколко спречквания, които щяха да узреят с годините.

Графикът ни беше нелеп: осем участия, почивен ден, седем участия, почивен ден и така нататък. Всеки концерт продължаваше по два часа, а вокалите не бяха сред най-лесните на света. Разположението ни на сцената веднага предизвика някои търкания. Самият аз бях традиционалист, що се отнасяше до това, а именно, че щом съм певецът, ще бъда отпред. Ако свириш соло, ти заставаш отпред. Ей такива неща.

Стив Харис имаше други идеи. Той искаше да стои пред всички и да бяга по цялата сцена. Не бях съгласен. Нямаше да пея зад басиста.

Контролните монитори също бяха разположени на равно разстояние един от друг, което означаваше, че няма една основна точка, в която да се съсредоточа, докато пея. Първо правехме саундчек и след това излизахме да свирим. Първото, което направих, беше да преместя контролните си монитори отпред и в центъра на сцената. Стив измърмори нещо и помощниците ги преместиха обратно. Аз отново ги върнах в центъра.

По време на първата половина на песента бас китарата беше навряна в носа ми. Явно имаше някаква граница, която бях преминал. Отвърнах на удара, като сложих ненормално големи крака на стойката на микрофона си. Основата заприлича на телевизионна антена. С периферното си зрение забелязах как Стив се приближава до мен и я позиционирах така, че да играе ролята на антибасистки капан. Все още имам счупени зъби оттогава, тъй като Стив не се спираше, а ми връхлиташе с всичка сила.

Чашата преля, когато свирихме в "Нюкасъл Сити Хол".

Пристигнахме там от Единбург в невъобразимо ранен час, защото Род смяташе, че е чудесна идея да снимаме клипа за "The Number Оf Тhe Beast" цял ден, непосредствено преди концерта. Доведохме си и танцьори, на чиито гърбове беше изписано числото 666. Май това беше моя идея.

Както и да е, наложи се да държим вратите затворени, защото продължихме да снимаме половин час, след като публиката трябваше да бъде пусната. Разбира се, всички бяхме изтощени. Качихме се на сцената, която беше доста малка, и двамата със Стив прекарахме един напрегнат концерт, като два елена, блъскащи рогата си.

Наложи се Род да ни разтървава зад сцената. Двамата нямахме търпение да навием ръкави, да излезем навън и да се разберем като мъже. Стив крещеше на мениджъра ни, докато той ни разтърваваше:

– Направо да си ходи, мамка му!

Е, не си тръгнах, мамка му. Не можете да се оплачете, че не съм ви предупредил, момчета – казах ви, че ще е трудно. Трябва да свиквате.

Накрая стигнахме до компромис кой къде да си разполага микрофоните и мониторите, както и кой къде да стои. Добрите обноски спечелиха надпреварата с безграничния ентусиазъм. Това си беше малко постижение, което ни запрати по нови пътища на театралността.

Чухме новината, че албумът е номер 1, докато се отписвахме от един евтин хотел във Винтертур, Швейцария. Радостта ни беше помрачена от нуждата да бутаме огромния си тур автобус надолу по хълма, за да запали. Шофьорът ни обясни доста под¬робно, че аварийната спирачка изтощава акумулатора и че това чудо пресушава онова чудо...

Можеше да обобщи с две думи и да си признае, че е забравил фаровете включени. Свирихме във всички страни, за които само бях слушал, но никога не бях посещавал. Получих възможност да упражнявам калпавия си френски, който беше много по-добре от липсващия ми испански. На концерта в Мадрид се опитах да кажа една фраза, която означава: "Вие сте най-добрите певци в света".

Знаех, че "Ел Мундо" е вестник и бях наясно какво означава в превод. Кантанте беше свързано с пеенето. Хей, колко трудно можеше да бъде? Каквото и да изрекох, изрекох го дръзко и всички завикаха възторжено. Казах нещото отново и хората пак завикаха възторжено, но не чак толкова. Помислих си, че не са ме чули първия път, затова го изрекох бавно и много дръзко и ясно.

Настъпи тишина.

След концерта попитах какво се е случило.

–  Ами, каза, че си най-добрият певец в света.

Хмм. Звучно, уверено и невярно.

Напуснахме Европа и триумфално потеглихме към всяка страна, за която си струваше да се говори. Отидохме в САЩ – едно толкова екзотично място, че цяла седмица не можах да спя от нетърпение да го посетим.

Кацнахме в Детройт, Мичиган, през лятото. Следващата спирка беше Флинт и още няколко места, които никога не бях чувал. Бяхме в сърцето на Града на моторите преди водните скандали и срива в цената на имотите. Нашата атака можеше да започне като трети участник в една странна групичка – Rainbow и 38 Special.

Последния път, в който бях на турне с Rainbow, Греъм Бонет беше певец на бандата. Той беше известен с чудовищно силния си дрезгав тенор и странния си вкус към сценичното облекло, в добавка с прическа, която би подхождала повече на Джеймс Дийн, отколкото на сътрудника на "Мъжа в черно" – Ричи Блекмор.

Бях и все още съм огромен фен на Блекмор. Разбирам увлечението му да носи заострени вещерски шапки и да облича групата си като менестрели. На това турне обаче нещата не стояха така. Сега певец беше Джо Лин Търнър, американец, с когото Ричи се надяваше Rainbow да пробие в САЩ. Ироничното е, че ако Рони Дио беше останал в бандата, може би целият свят щеше да пощурее по нея, но това са само предположения и спекулации.



1173
100%
 

Септември ´18


ПонВтСрЧетПетСъбНед
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930