Авторски музикални новини, снимки и репортажи за всички стилове и изпълнители

Кой спечели книгата на Виктор Утън Урок по музика

26.08.2019   MySound.bg
Виктор Утън

Поредното издание на "Спечели с MySound.bg" за "Голямото лятно четене" славно завърши.

Предложението и този път бе от нашите приятели от издателство "Изток-Запад", в чийто каталог се появи книгата на Виктор Утън "Урок по музика: духовно израстване".  Двама от вас получиха уникалния шанс да се сдобият с екземпляр от луксозната творба (232 с., 15 лв.). Имената на късметлиите бяха  изтеглени на принципа на томболата сред всички, дали правилен и навременен отговор на въпроса:

Част от кое звездно трио басисти бе Виктор Утън на концерта, изнесен у нас в афиша на популярния фестивал Sofia Music Jam 2008?

Вярното е: SMV (Стенли Кларк, Маркъс Милър и Виктър Утън)

Честито на Стефания Михалева и Радмила Савова.

Виктор Утън – петкратен носител на "Грами" и легендарен басист – вече е музикална икона. "Урок по музика" е вдъхновяващ разказ за музиката и живота. Необикновен роман, разкриващ историята на начинаещ млад музикант, който не само иска музиката да е неговият живот, но и животът му да е прекрасен. А когато ученикът е готов, идва учителят. Така неочаквано пред вратата му се появява Майкъл. В равна степен музикален гений, философ и ексцентричен мъдрец, той ще поведе младия музикант на духовно пътешествие. Ще му покаже, че даровете, които музиката може да му предложи, са огледало на живота. Всяко движение, всяка фраза, всеки акорд имат свой собствен смисъл. Това, което трябва да направи, е да открие музиката в себе си. Заповядайте на незабравимо пътешествие в мистичния музикален свят, в който всеки може да надникне, но само избраните остават.

"Най-добрата книга за музиката (и връзката ѝ с мистичните закони на живота), която някога съм чел. Научих толкова много от нея", признава покойният вече Майкъл Брекър, титан на саксофона и многократен носител на "Грами".

"Спечели с MySound.bg" ще продължи скоро.

Пространство/Пауза

Животът е като Музиката.

И там трябва да има паузи. Тази нощ, въпреки че бях нервен, изсвирих това, което си мислех, че е едно от най-добрите ми сола досега. Когато свърших, тълпата полудя. Чувствах се толкова добре, че не можах да сдържа усмивката си. Опитах да се държа по-хладно и отстъпих назад, опрях се на тонколоната, исках да изглежда така, сякаш това е ежедневие за мен. Погледнах към барабаниста, за да видя как ще постъпи.

Изглеждаше спокоен и готин, просто си седеше там и дъвчеше дъвка, поклащайки в ритъм глава нагоре-надолу. Видимо изобщо не се интересуваше от мен. Груувът, който задаваше, беше най-тежкият и солиден груув, който бях чувал. В общи линии продължаваше да прави това, което беше правил през цялата песен. След около осем такта или горе-долу толкова интензивна работа той спря да свири. Просто напълно спря. Главата му продължаваше да се клати нагоре-надолу с груува. Погледнах Майкъл и Сам. Главите им, както и всяка една глава в публиката, се клатеха нагоре-надолу.

Бях изумен – въпреки че никой не свиреше на барабани или на какъвто и да е инструмент, груувът си беше там. Всички в залата можеха да го почувстват. Той беше толкова солиден и плътен, и то през цялото време. Фактът, че толкова силен груув беше поддържан толкова дълго време, ни позволяваше да продължаваме да го чувстваме.

След около четири такта барабанистът удари чинела веднъж. След това продължи да седи там, в тишината, да клати глава и да дъвче дъвката си в продължение на още четири такта. Това беше. Това беше неговото соло. Той просто се върна да изсвири същия груув, който бе свирил преди. Това беше забележително.

Бях смаян. Това беше най-невероятното соло, което си спомням да съм чувал през целия си живот! Самата мисъл да се подходи към солото по този начин беше гениална. Неговото соло каза повече, отколкото всички ние, взети заедно.

Чувах гласа на Изида в главата си как ми повтаряше числото нула отново и отново. Най-накрая започвах да разбирам този принцип малко по-добре. Барабанистът беше създал пространство по начин, който позволи няколкото удара, които изпълни, да бъдат чути наистина. Той го направи по такъв начин, че принуди нас, слушателите, да ги чуем. И ние ги чухме напълно. Това ни даде възможност да чуем всеки бийт на барабана. Аз го разбирах и това ме развълнува. Този барабанист беше гений. Знаех, че ми трябва повече, за да се науча как да използвам пространството, и зачаках да завърши песента, за да мога да говоря с Майкъл.

Когато всичко свърши, ние си стиснахме ръцете с членовете на групата и аз с радост върнах баса на Сам. Бързах да сляза от сцената и да попитам Майкъл какво се беше случило. Исках да знам как точно барабанистът направи това, което направи. Аз го разбрах на повърхностно ниво, но знаех, че има нещо по-дълбоко от това, нещо, което е липсвало преди.

Отново на масата, Майкъл ми каза да продължа да слушам. Каза, че мога да попитам барабаниста, когато концертът свърши, така че направих точно това. В края на вечерта, след като цялото оборудване беше вече опаковано, седнахме с Майкъл и барабаниста и поговорихме известно време. Сам не можеше да остане, защото на сутринта беше на училище. Имаше много неща, които исках да знам за пространството и как да го използвам. Попитах барабаниста, дали ще ми отдели малко време да поговори за себе си и музиката за кратко, преди да си тръгне.

Майкъл трябва да говори вместо мен – отговори той. – Той ми показа пътя в тоя живот. Аз просто опитвах и се научих да го използвам по свой собствен начин.
– Е, със сигурност го правиш убийствено. Това, което направи тази вечер, беше невероятно.
– Благодаря ти – беше скромният му отговор.
– Можеш ли да ми помогнеш да разбера пространството по начина, по който ти го правиш? – попитах аз.
– Опитай първо да разбереш паузите – отговори той. – Паузата е свързана с пространството, но в не толкова общ смисъл. Твоето соло тази вечер беше наистина добро, но ти бързаше в края на почти всяка фраза. Ти не беше в правилното пространство. Свиреше, като че ли трябваше да се доказваш. Това те притискаше да бързаш. Беше толкова нетърпелив да изсвириш следващата група ноти, че пропусна да изсвириш паузите. Не даде на нотите пълноценния живот, който им се полага, не им остави достатъчно въздух, в пълна мяра. С по-прости думи, ти изсвири нотите, но не изсвири паузите. Ако не свириш паузите, ако не им отделяш същото внимание като на нотите, ще избързваш, съвсем просто е.
– Никога не съм мислил за това – казах аз.
– Така е. Повечето хора не мислят – отвърна той.

Той беше напълно откровен с мен, но аз нямах нищо против.

– Когато за първи път взимаме уроци като деца – продължи той, – се учим как да четем Музиката и какво са паузи, но рядко се научаваме как наистина да ги свирим. И никой не ни учи как да ги използваме. Ние знаем как да си служим с ноти за получаване на желаните резултати, но никога не са ни учили как да използваме паузите по този начин. Ако обръщаме внимание на паузите и наистина се научим как да ги използваме, откриваме, че те могат да говорят по-силно и по-дълбоко, отколкото нотите.
– По-силно и по-дълбоко, отколкото нотите? Какво означава това? – попитах аз.
– Ако свириш пред шумна публика, а ти искаш да спрат да говорят и да започнат да те слушат, какво ще направиш? – попита той.
– Ще свиря по-силно, предполагам.
– Това не е ли като да говориш по-силно? – попита той.
– Предполагам, че да. Може би ще трябва да свиря по-тихо, за да започнат да слушат.
– Точно така, или да спреш да свириш. Помисли върху това. Бебето може да спи при всеки шум, който е достатъчно продължителен, та да изглежда постоянен, но ако шумът спре, бебето ще се събуди. Защо? Защото е усетило въздействието на могъщата тишина. Той направи лек жест с почукване по масата.
– О, да – казах аз, чудейки се как съм могъл да го забравя. – Видях как Майкъл накара един човек на бара да спре да говори и да се премести до бандата, и то от другия край на залата. Направи го само с помощта на динамиката.

Барабанистът се усмихна на Майкъл и каза:

– Значи продължаваш да правиш трикове, а Майкъл?
– Винаги съм обичал добрия салонен трик – отвърна Майкъл с обичайната си усмивка.
– Само да реши, Майкъл може да накара да млъкне и някой чак в Синсинати – добави барабанистът и се върна към разговора ни.
– Чуй целия фонов шум, който се чува сега.

Той се облегна назад, така че и аз направих същото. Можех да чуя барманите и сервитьорките, тъй като те си приказваха и приключваха за вечерта. Имаше пусната някаква музика през уредбата, досега не ѝ бях обърнал внимание, чуваха се и звуците от колите и хората отвън. Не бях го осъзнал до този момент, но всички тия шумове ни караха да говорим много силно.

– Какво ще се случи – попита барабанистът, – ако всички шумове изведнъж спрат?
Замислих се за момент, преди той да отговори вместо мен:
– Ще станеш "мъртвешки" тих. Ушите ти ще застанат нащрек и ще започнеш да се вслушваш усилено, за да разбереш откъде идва тишината. Ще търсиш причината и вниманието ти ще се добере до първия друг наличен звук. Сега трябва да се научиш как да създаваш такъв ефект. Когато свириш на разсеяна аудитория, за нея ти и групата ти сте фонов шум. Той трябва да се промени, за да се принуди публиката да слуша. Хората могат сами да решат да започнат да слушат, а може и ти да решиш вместо тях. Можеш да ги накараш да слушат, без да го осъзнават. Най-добрият начин да направиш това е чрез динамиката или дори по-добре – чрез празнотата. Създаваш тишина и нека следващият звук, който чуят, да дойде от твоя бас. Ако всичко е направено както трябва, те ще те слушат през останалата част от нощта. Това е всичко, което направих за моето соло.
– Ти използва празнотата и наистина я използва добре – отбелязах аз.

Той насочи към мен тънкия си показалец и отговори със сериозен тон:

– Да, и както забеляза, никой не каза и дума. Бяха на ръба на столовете си в очакване да чуят какво ще направя по-нататък. Интервалите идваха от моята посока, така че всички гледаха в мен. Държах ги в шепата си. В този момент можех да направя каквото ми хрумне и щеше да е ок, но аз реших да ги пусна лесно. Как можех да го направя? Като не свиря нищо!

Той се облегна назад и се усмихна, продължавайки да дъвче дъвката си.
За мен това беше забележително. Нямах търпение да се науча как да използвам пространството по този начин. И макар всичко, което той каза, да звучеше много разумно, не знаех откъде да започна. Той седна и започна с моите думи.

– Започни с паузите – каза той. – Научи се как да направиш така, че паузата да говори по-силно от звука. Изсвири една музикална линия и след това започни да оставяш нотите отвън. Ще трябва да завършиш, като изпълниш повече паузи, отколкото ноти. Говори ли му за проектиране на намеренията? – попита той, обръщайки се към Майкъл.
– Да – отвърна Майкъл.

Барабанистът премести стола си по-близо до мен. Навеждайки се, прошепна в ухото ми:

– Създай пространство и след това го изпълни с чиста емоция. Няма да е нужно да го проектираш някъде. Пространството, което си създал, ще притегли зрителя и слушателя към себе си. И тогава... – Той избута стола си и се изправи. – О, човече, страхотно е. Научиш ли се да го правиш, всичко се получава.
След този коментар той се приготви да си върви. Преди да тръгне, аз му благодарих за урока и казах, че се надявам да свиря с него отново.
– О, ще свириш – отговори той, сякаш знаеше нещо, което аз не знаех. – Животът много прилича на Музиката. Трябва да се оставят някакви паузи, някакви почивки. И точно сега аз трябва да взема своята. До по-късно! Ще се видим отново.



505
100%
 

Септември ´19


ПонВтСрЧетПетСъбНед
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30