Авторски музикални новини, снимки и репортажи за всички стилове и изпълнители

40 години мускетарски марш: Щурците в НДК. За чест и за слава!

13.12.2008   Валентин Найденов
Пеци и Киро - вечните Щурци
НДК е украсен коледно. Сред шаренията от гирлянди, лампички, елхички, звездички... забелязвам щанд с много надписи „Щурците” – на фланелки, снимки, новия албум „На прага на сърцето”. На една от фотографиите съзирам  китара "Parker" и се чудя кога Пеци е свирил на нея. На такъв инструмент къдри Марк Фарнър от Гранд Фънк Рейлроуд. Цената й и е 44 000 долара, серийното производство върви около 4 500.

Влизам малко преди началото и виждам: претъпкана с народ зала, правостоящи, ведри лица на деца от 5 до 65 години, красиви момичета, преминали гимназиален курс без да сричат, размахани ръце за поздрав от партера към втори балкон... някои познати се срещат тук за пръв път от години и си обещават да се чуят. Само сега (12 декември) да мине концертът.

Сцената – лого на последния албум, имена на спонсори, скромна техника за мащабите на групата, от двете страни - екрани. Светлините загасват плавно, мощен рев от публиката. Ето ги – Киро с розова риза, сиво манто, кожен панталон, дълга коса, вързана отзад, Пеци с черна фланелка, черно сако без ревери, осеяно с ромбчета охра, дълга коса, свободно спусната до раменете, Валди с бяла фланелка и риза, бяла жокейка на главата, черен кожен панталон, липса на коса, Жоро с черна фланелка, светлосини дънки, очила, пълна липса на коса. Стрелвам поглед по цялата сцена, докато включват жакове и наместват безмълвно това ми ти-онова ми ти. Винаги ме кефи китарата на Пеци с дълго стърчащи струни над ключовете – блестят игриво като разсеяни лъчи. Две красиви певици в черно-бяла мода украсяват сцената зад гост-китариста Петър Янков Пешето. Залата реве както преди 30 години „Щурците-е-е-е-е!”.

Първото парче е знаково – „20-и век” – времето, което ги създаде, което ги промени, на което устояха и което те самите създаваха и променяха. Лицата им греят: все едно са за пръв път на сцена. Четирима достолепно младеещи мъже във вихъра на рока. Точно това искам.

Неволно се връщам в спомените си към концерта им в същата зала 2004. Тогава Звезди, Дони и Миро от Сафо внесоха свежест в леко вялата им изява. Сега има енергия, хъс, движение, чудесно пеене, свирене като за световно, раздават се...

Докато постепенно погледът ми се премрежва от „дъжд, не, не е сълзи”, чувам свойското от охранител „пич, мръдни малко, че закриваш екрана”. Свивам малко и, докато той си пее като щурец, забелязвам неговия силует на екрана. Връщам му жеста със същите думи. Без да искам обръщам внимание на техническите недомислици. Прожектор, поставен ниско на парапета зад концертината, слабо осветена сцена, крив звук (включително и в акустичната част), Жоро рядко влиза в кадър на екраните... Изнасям се от мястото на акредитираните, сядам в залата и се отдавам само на музиката с мисълта, че напоследък по-често гледам Пърпъл от Щурците.

“Добре дошли на нашия 41-ви рожден ден!” провиква се Киро. Следват обяснения колко невероятно е това събитие и как никой от тях не си го е представял. Като бях дребен, и аз не си представях мъже на около 60 години да свирят рок. За тази музика няма възраст и всеки в залата вижда и чува какво богатство имаме в музикален, културен, ментален, духовен, житейски и политически, ако щеш, аспект.

Сватбен ден” на Валди, „Вкусът на времето”, „Хамлет” на Киро – всяка песен е посрещната с мощен гласов взрив и ръкопляскания.. Женени и разведени отронват по една сълза, когато Валди пее „... и знам, че това е любов...”. Ученички, нетърпеливо излезли на пътеките, крещят с Киро „...трепери от студа среднощен, по дънки и със тънко яке, той чака своя знак все още...”.

Замислям се... Има ли рок група в страната ни с толкова дълбоки послания, стигащи до поколение, което не е било родено, когато тази група пееше „средновековно невъзможен” с езоповски език. Контекстът, съдържанието и смисъла на Щурците са аплодирани бурно и смълчано изслушани в интрото на тази песен:

„Искате да свирите на мен?/ Държите се сякаш познавате/ всички дупчици на ума и сърцето ми./ Искате да изтръгнете/ скрития звук на тайната ми,/ да ме просвирите от най-ниската/ до най-високата ми ноти?/ Не!/ За какъвто щете/ инструмент ме смятайте/ можете да ме разстроите,/ но не и да свирите на мен!”

Едва ли има по-силно послание на бунта към тъпотията на властта. Всички в залата мълчат докато Киро изрича това. Рокът в неговия вид на бунт, смисъл, съдържание, контекст, ритъм, мелодия и звук е пред всички нас в залата и - за наше щастие, това са Щурците. Имаме бижу на 41 години, което не краси вратовете ни, а сърцата ни.

Дежурна акустична част. „Звън, звън”, „Песен без думи”, „Стар албум” на Кинкс – “Picture Book”. Винаги се шегувам, че Кинкс са направили готин кавър на това парче – версията на Щурците е по-жива и звучна. Маричков поднася благодарност на бившите щурци Пепи Цанков и Косьо Атанасов „...те са някъде тук в залата...” Аплодисменти! Той пропуска Веско Кисьов и Борислав Панов Боти. Домъчнява ми, Веско го познавам лично - готин пич, Боти вече не на този свят.

Соло на Пеци. Цитати от Джими Пейдж като стил на свирене, акустично и смирено. По едно време гръмва жица и си казвам, че рокът повече им отива и ги запалва. Те свирят всякакви стилове – фънк, поп, мелъди, фолк... – но рокът ги пали най-много тази вечер.

Новите песни. Композирани и изпълнени с душа на млад човек. „Каменното цвете”, „Изпята песен”, „Зоната на здрача”. След „Вълшебен цвят” фроннменът обяснява: „Много време се чудех къде е вълшебният цвят и май след много години го намерих на прага на сърцето”. Свирят едноименното от новия албум – те са тук, същите смислени музиканти, на живо пред мен!

Две следи”, „Вкусът на времето” – цялата зала пее вместо тях. Хепънингът  отива към бис, който Киро обявява: „Няма защо да спазваме правилата на шоу бизнеса, оставаме с вас”. Вече съм в концертината и знам по лицата им, че няма свършване.

Озвучен в апаратурата глас от залата: „Цветя от кмета Бойко Борисов”. Бурно освиркване. Същият глас: „Цветя от...”. Никой не разбра откъде. Тия с цветята не са чували никога, ама никога „... но не и да свирите на мен...”. Четиримата се споглеждат весело сякаш „май няма да плащаме парното” и Киро: „Тези цветя нали няма да ни пречат?!”.

"Конникът"и "Клетва" - Пеци навлича ремъка на Parker-a. Ето къде е ключът от бараката. Браво! Залата ги надвиква, те престават да пеят. От тавана политат милион конфети – тържествена красота. За финал - най-великото парче, с което измервам времето –"Hey Jude". „На-на-на-наа, хей, Джуд" оглася цялото пространсрво, сваля шапка на ония, великите, от Ливърпул, връща спомени, вдъхва кураж, топли всяко сърце, кара те да пееш с тях и ти казва: "такива бяха нещата и още са!". Май...

Изчезват. Ръкопляскания, мощно-та-мощно "Щурците-е-е-е-е!". Това е истински бис за истинската група.

Рокаджиите излизат отново. Залата е в несвяст.

Киро: "Ще ви изсвирим нещо, което не сме подготвили специално за концерта". Обменят две-три приказки на сцената, барабанни фортиции на Жоро и тръгва "Кой е той" – композиция на Пеци. Ебати солата, ебати свиренето! Парчето е от 1978 година – смятааай!

Слизат от сцената.  Тъжен съм леко.

Кога ли пак?

7101
100%
 

Септември ´21


ПонВтСрЧетПетСъбНед
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930