Преди малко се върнах от концерта на Пейн Ъф Салвейшън (Pain Of Salvation) и все още не знам как да пиша за него.
Сякаш съм бил на театрална постановка, изградена по античен модел, която води зрителите до катарзис и после ги оставя малко по-добри и безмълвни.
Първото шоу на шведската прогресив метъл група в България по покана на ABV Pro. отбеляза 10-годишнината на Metal Katehizis, един от най-важните сайтове в страната ни за всички фенове на тежката музика. Честито, колеги! Удоволствието, което ни доставиха организираторите на събитието снощи, беше огромно и съм сигурен, че ще се помни дълго от онези, които бяха там.
Подгряващи бяха финландците от Фон Херцен Брадърс (The Von Hertzen Brothers), които с прогресарския си рок, прекрасните сплитания на гласове и живото си присъствие заредиха с атмосфера в столичната зала "Юбилейна". Преди втората песен, "Gloria", основният вокалист от тримата братя – Мико фон Херцен, каза, че ако публиката е активна, бандата ще пее не "Глория", а "София". Дали публиката откликна на закачката се, разбра още на втория куплет, когато музикантите започнаха да сменят името на песента с това на столицата ни. Общо седемте песни, сред които имаше и нежни балади като "The Willing Victim" например, и разчупени и интензивни парчета като "Freedom Fighter", и парчета, в които публиката също да пее - "Let Thy Will Be Dоne", бяха повече от подходящо въведение към хедлайнърите.
Разгледах в паузата оригиналния мърчъндайзинг и бяхме приятно изненадан от приемливите цени на предлаганите тишърти, дискове, лимитирани издания, чанти и плакати.
Но време за гледане нямаше много, защото добрата организация не позволи никакво разтакаване и съвсем скоро сцената потъна в мрак, за да започне представлението на шведските прогресари със "Softly She Cries" от последния албум на групата - "Road Salt Two", излязъл преди само две седмици.
Първата част на проекта се появи миналата година и веднага разбуни метъл общностите: това метъл ли е все още? а прогресив ли е? какви са тези блус елементи? къде отидоха заплетените, сложни композиции на една от най-шантавите групи в това направление? Втората част напълно поддържа духа на първата и с това показа, че формацията групата следва преди всичко собствените си желания, а не медийните препоръки. Всъщност и двете части са изключително добре направени, в тях безпогрешно се разпознава почеркът на Даниел Гилденлоу (Daniel Gildenlöw) - фронтмен, вокалист, китарист и движеща сила на групата. С последните два диска той очевидно се е насочил не просто към блус или хард рок, а към едно специфично време – седемдесетте години на миналия век, и е уловил духа му в песните си, смесвайки блус, рок и психоделични елементи. Резултатът е на пръв поглед по-лесно слушаеми парчета, далечни на творчеството на групата от края на деветдесетте. Новите композиции също предлагат не по-малко сложни хармонии и прогресарски моменти, но те са оставени да се развият естествено и да изскочат от самата тъкан на мелодичната линия, а не да се налагат рязко от самото начало.
Независимо от рецензиите в специализираните списания, българската публика посрещна въодушевено всички нови песни, наред със старите, и пя с вокалиста на не едно парче. Самият той беше бос през цялото време, но това не му попречи да преминава от роля в роля с всяка песен и дори при прехода от един към друг момент в рамките на едно изпълнение. Той не разказваше историите, а ги представяше както се представя пиеса – с вживяване и същевременно дискретно удържана дистанция, със смяна на гласовете (този човек сякаш си има кутия с гласове така както някои си имат кутии с перуки), с позиции на тялото и разположение на сцената. Голият до кръста мускулест китарист Йохан Халгрен пък, стоящ през повечето време от лявата му страна, беше въплъщение на разгръщаща се първична енергия с дългата почти до кръста руса коса на раста, която вееше безкомпромисно.
Китарите бяха сменяни почти след всяко парче, а с тях и техниките на свирене. В самото начало и двамата китаристи (Даниел и Йохан) бяха със седемструнни инструменти, като тази на фронтмена беше фретлес (т.е. без прагчета), което изведнъж ми изясни странния, по-мек звук на "Softly She Cries". Когато горе-долу по средата на сета си шведите забиха "Fandango" от "Remedy Lane" (2002), настоящият басист на групата Даниел Карлсон демонстрира изключителна дабъл-хенд техника на баса си, а веднага след това в "People Passing By" от първия им албум "Entropia" (1997) Даниел зарази публиката с фънкажите на китарата си. Не по-малко необичайни бяха и ударните. Барабаните на Лео Маргарит имаха две неравномерно големи каси, като тази с по-голям диаметър беше поставена по диагонал пред другата и педалът за нея беше поне метър и половина дълъг. Другата пък имаше кардан за по-бързите моменти. Така в рамките на една песен барабанистът можеше да постига различна плътност на звука от касата в зависимост от това коя употребява в момента.
Но няма нужда вероятно от подобни подробности. Защото високият професионализъм на тези музиканти се вливаше в тяхната артистичност и музиката дори и за миг не се превръщаше в перчене то типа "Вижте какво можем!", което – както е известно – е нещо като болест на повечето съвременни прогресив метъл банди. Всеки тон, всеки звук, всеки шум си пасваше на мястото в сложния пъзел на произведението и успяваше да разтресе емоционално всички, които слушаха.
До началото на биса бяха изсвирени тринадесет песни, ако не се брои "Of Dust" от първата част на "Road Salt". Тя беше пусната на плейбек по време на нещо като кратък антракт за бандата, която се оттегли и остави сцената да тъне в тъмнината и чувството на парчето. Пет от песните бяха от последния албум, а ако броим и "Of Dust", имаше общо три от предходния. Очевидният превес на по-новото творчество ня Пейн Ъф Салвейшън обаче изгради сякаш по-голямо сцепление на цялостната атмосфера и допринесе за усещането, че феновете присъстват на единно представление.
Извикани на бис с огромно желание от публиката, шведите забиха "Used" от първата част на "The Perfect Element" (2000). След което фронтменът призова присъстващите да седнат на земята и когато не остана прав човек в залата, сякаш свалил маската, той запя под аконпанимента единствено на клавирите на Фредерик Хермансон класикатана Ленърд Коен - "Hallelujiah", (сред чиито кавъри най-известен е вероятно този на Джеф Бъкли). Цялата публика също пееше. И всичко се пречисти, представлението достигна до своя финал, зрителите – до своя катарзис, а групата подаде ръце на публиката и изчезна. Докато се прибирах, сигурно час ми звучеше "Hallelujiah" и не можех да скрия усмивката си.
Бих казал "много хубав концерт", но няма да е достатъчно; бих казал "много хубаво представление", но няма да е пълно.
Подходяща дума се намира твърде трудно след такова шоу.
Сетлист на The Von Hertzen Brothers:
1. Miracle
2. Gloria
3. Angel’s Eyes
4. The Willing Victim
5. Freedom Fighter
6. Let Thy Will Be Done
7. Disciple Of The Sun
Сетлист на Pain Of Salvation:
1. Softly She Cries
2. Diffidentia
3. Linoleum
4. 1979
5. To The Shoreline
6. Conditioned
7. Kingdom Of Loss
8. Dea Pecuniae
[Of Dust]
9. Fandango
10. People Passing By
11. Through The Distance
12. Ashes
13. No Way
Снимки на Никлас Петрас - в секцията "Галерии".
Коментари