Грузинците Шин подлудиха феновете с иберо-кавказки джаз в Пловдив

Случи се така, че миналата година трябваше да съм на друго място и пропуснах "Пловдивски джаз вечери" 2010.

Голям минус са мен, но пък дори ако вземем само последната вечер на тазгодишното издание, можем да кажем, че си наваксах с пълна сила. Драматичният театър в Пловдив се пръскаше по шевовете, недоволни чичковци спореха ("ама това е моето място, защо не ми казахте по-рано"), което е смешно, но пък – обърнете внимание: често ли се случва у нас такава блъсканица на джаз концерт?

И макар тази година да нямаше джазови класици от старата школа като Били Кобъм, Ранди Брекър или Жан-Люк Понти, мисля че Шин (The Shin) (които са по-скоро оригинална комбинация от грузинско традиционно пеене, фламенко с хеви метъл рифове на баса, български кавал (N 1 на планетата, г-н артистичният директор на фестивала – б.а.), танци на народите и кавказки ритми) и триото на Влатко с участието на легендарния холандски китарист Ян Акерман (които ми върнаха вярата, на мен, почитателя на акустичния блус, в електрическия) не само удържаха нивото на предишните издания, но дори и леко го надскочиха (като енергия).

Е, все пак, кои сме ние, за да съдим кое е джаз, кое авангард-фолк, кое уърлд мюзик и кое блус. След концертна вече като тази, подобни - по принцип безсмислени, въпроси, стават… ами, коя беше превъзходната степен на "безсмислено"? Слушам Шин от няколко години (албумите им, имам предвид), но на живо и мен ме изненадаха с някои интересни тактики и прийоми – майсторското боравене с динамиката и "тихото свирене" на китариста Заза Миминошвили, традиционните грузински танци, които накрая преминаха в рок-ен-рол (нещо, което няма как да се чуе в студийните им записи и трябва да се види на живо), оперирането с една атмосфера, твърде близка до естетиката на Завинул. Само че без никакви клавири, а само с акордеон, плавният преход между пънк-хеви-хип-хоп-джаз енергията и вокалната меланхолия (с гласовете на перкусиониста Мамука Гаганидзе и басиста Зураб Гагнидзе). Другото впечатляващо при Шин, за разлика от сродни кавказки авангард-фолк групи като Армениън Нейви бенд например, е, че нямат изразен фронтмен – Гаганидзе е основен певец, Гаганидзе – човекът, разказващ вицове между песните (един вид конферансие), Миминошвили – виртуозът на групата,и т.н. Дори Теодосий Спасов в случая беше сякаш по-скоро дългогодишен член на формацията, отколкото специален гост-фронтмен (както при Орегон, Трилок Гурту или Били Кобъм).

В паузата между концерта на Шин и шоуто на Влатко възторжените възклицания – основно отправени по мобилни телефони от хора, били на концерта, към техни близки и роднини, които са го пропуснали – наистина заеха цялото звуково пространство около Драматичния театър (заглушавайки и футболните 85-годишнини, и предизборната пропаганда насред Пловдив).

Когато Влатко Стефановски излезе на сцената, се постарах да се настроя така, че да чуя концерта му без всякакви предварителни очаквания и т.н. (което също си е един вид настройка, но нейсе)… Така е с музикантите, които сте слушали много пъти през живота си. Само че от такива настройки или не/настройки си пролича – от самото начало на концерта – че въобще няма нужда. След Влатко македонската китарна школа много се е развила – днес имаме и Тони Китановски, и Георги Шарески, и Ади Имери – но нека не забравяме първия си досег с нея (той не е само мой, но и на мнозина наши сънародници). Днес аз мога с ръка на сърцето да заявя, че любимият ми македонски джаз-рок китарист е албанецът Ади Имери (Jaболко за Даскалот, String Forces, Adi и така нататък), но нека не забравяме за кокошката и яйцето – бащата на Ади. Той е легендарният кийбордист Дамир Имери, неслучайно част от групата на Влатко Стефановски в албума му с Ян Акерман "Thunder From The Blue Sky" (2008).