Спиралата на човешкия глас в избрани епизоди от Sofia Vocal Fest


Спиралата на човешкия глас в избрани епизоди от Sofia Vocal Fest

1949

В интерес на истината, в толкова враждена шоубизнес-среда като българската (нарочно подменяме думичката "културна" с шоубизнес, защото отразява по-правдиво ситуацията у нас), за да направиш фестивал с размаха на Sofia Vocal Fest 2011, трябва да си откровено луд.

Ама от онези лудите на дяда Вазова – "те да са живи"! Така един ден в началото на октомври Димитър Панев (който по принцип си живее в Германия и съвсем не е първият човек, когото очакваш да срещнеш на улицата) се появи ненадейно на концерта на японеца Йошио Мачида в "Генералът раздава шоколад" и сподели съвсем между другото: "Ами, аз реших да направя фестивал в края на ноември – началото на декември".

После видях и програмата на фестивала, на който и MySound.bg бе горд медиен партньор, и се облещих. Първо – брилянтна идея, тъй като с какво, всъщност, България е позната по света, ако не с вокалните си традиции? И после: неминуемият въпрос – "Защо никой досега не се сети да направи такъв фестивал?"... Отговорът се съдържа в следващите истории. Ето какво трябваше да си припомним с горчивина през последната седмица: живеем в страна, в която унищожаването на културата и снижаването на духовните потребности на единицата-човек и на т.нар. общество като цяло по традиция е и държавна политика, и бизнес-стратегия, и модна линия, ако щете. Не че и по света не е така, но в по-цивилизованите общества поне има традиция това да се прави с известен финес. Докато ако искате да наблюдаване тези световни процеси в цялата им буквалност и недодяланост, моля, заповядайте в България!

Но нека не звучим така, сякаш събитието е било провал. Фестивалът, макар и в първото си издание, когато много неща се правят в движение, по нищо не отстъпваше на форуми като Offest в Скопие (с над 10-годишна история), Ring Ring в Белград (с близо 20-годишна история) или Druga Godba в Любляна (с вече близо 30-годишна история). Странно е, наистина, че в уърлд мюзик-нишата, която в други страни е доста плодотворна, дори и финансово, у нас досега не е имало обособен фестивал. Т.е. световни имена са били представян и на "ДжаZZ Плюс", да речем, но там акцентът все пак винаги е бил другаде, и Арт-форумът "Без граници" в Балчик има за фокус именно тази музика, но той е повече експо, отколкото музикален фестивал... Но май-май всичко друго на тази нива през последните десетина години у нас са тарикатски напъни в Централните Родопи и поп-уърлд недомислици у Софийско.

Така де: аз лично очаквах залите да се пръскат по шевовете на един такъв "първи" фестивал. Но не би! Въпреки че всички правила на оповестяването в публичното пространство бяха спазени в поне троен размер с една повече от добра PR-кампания. Какво като Киран Алюуалия, индийската певица, която откри фестивала, има в новия си албум музиканти от Tinariwen и Terakaft, две от най-извествните туарегски блус формации в света? Какво от това, че продуцент на албума е не друг, а Джъстин Адамс, китаристът на Робърт Плант (Robert Plant)? Какво от това, че китаристът на групата (и съпруг на Киран) Рез Абаси има група, в която, ей така между другото, свирят Рудреш Махантхапа и Виджей Айер, двамата най-известни индийци в американския джаз? На концерта й в зала "Люмиер" имаше едва 60-ина човека, от които половината музиканти и журналисти... Да, магията се получи дори и така. Формацията наистина свири като за пред пълна зала. Имаше и един момент с разпяване, в който от тази част на залата, в която седяха Ева квартет и Николай Иванов от ОМ, долитаха едни изключителни припявания. И после половин час публиката се тълпеше пред щанда с дискове, за да се срещне лично с музикантите. Получи се и Киран пак ще дойде сигурно, но имаше някаква нотка на елитарност – публиката се състоеше, един вид, само от меломани. На един Sziget, примерно, подобен концерт би бил по-скоро масов, отколкото елитарен… И тук може би трябва да се замислим, чисто народопсихологически, за склонността ни от време оно да делим културата на "масова" и "елитарна" по онзи, най-клиширания и недиалогичен начин.

Нищо елитарно нямаше и в концерта на арменеца Хаиг Язджиян в Студио 5, но клубът също беше (полу)пълен повече с ценители, отколкото с публика. Само за сравнение – за изявата на Белослава точно след тази на Хаиг дойде три пъти повече публика. Тъжно, но факт. Българинът е един изключително консервативен човек, който не храни никакво любопитство към различното (и дори към "екзотичното"), а предпочита изпитаното. Това, което медиите са сдъвкали и храносмлели за него, за да не се задави с някоя костица. Което е смешно, защото в музиката на Хаиг Язджиян няма никакви костици. Изключително приятен, и без да изпадаме в клишета, наистина "меден" глас, добра техника на уд, често излизаща от традицията (преди – в Сирия, където е роден, Хаиг е свирил китара в прогресив-рок банди, а уда открива на 26-годишна възраст, когато се заселва в Гърция), отвореност към публиката, изключителна лична харизма, фънк-забежки чисто като звук. Е, какво елитарно виждате тук?

Срещата с журналисти за представянето на новия албум на Ева квартет, аранжиран от големия Ектор Зазу в последните години от живота му, ще я спомена само мимиходом засега – това е тема с множество продължения! Само ще кажа, че дори преди да чуя албума, виждайки на корицата участията на Лори Андерсън, Рюичи Сакамото, Робърт Фрип, Бил Фризел, Дживан Гаспарян, Нилс Петер Молвар и прочее величия, казах на Митко: "Ти май си продуцирал албума на десетилетието!", а той скромно и съвсем уместно ме поправи: "Защо на десетилетието? На столетието!"... От два дни не съм спрял да го въртя вкъщи (а вие ще почакате още две седмици, докато излезе официално) и напълно се присъединявам към забележката: "Да, на столетието".

И понеже, знаете, като автор се чувствам длъжен и да плющя по културната конюнктура, но и да търся някакъв реалистичен, "неамерикански" хепиенд, на Sofia Vocal Fest аз го открих сред фиодите – в най-слабонаселената част на Норвегия. Не само защото Димитър Панев, като споменахме по някакъв страничен повод в едно радиопредаване Сидсел Ендресен, каза: "Да, нея ще поканя задължително на второто издание на фестивала" (и аз си рекох: "Аха, значи ще има второ!"), но и защото закриващият за фестивала концерт – този на Юни Льовлид – по някакъв начин, лично за мен, си беше поредното "северно" доказателство, че не всичко е толкова зле, колкото изглежда.

На представянето на Юни (на снимката) също нямаше тълпи от хора. Но така и трябваше. Защото самата й музика е такава, че да се слуша в камерна атмосфера. Порядъчно авангардна, на моменти дори напомняща кадър от филм на Дейвид Линч, но едновременно с това съкровена – музика, чуплива като стъкло, музика, родена в тесен семеен кръг, в малка общност – там, където можеш да вървиш с километри и да не срещнеш жива душа. Но и там, където можеш да отпуснеш гласа си и той наистина да започне да странства в пространството. Единствените инструменти бяха малък семплер и сложна конструкция от стъклени чаши с различна големина и воден обем (един вид вибрафон или дори орган от чаши). И светлият лъч дойде, пречупен именно през призмата на тези чаши, в ръцете на Ранди-Мерете Росет и Лив-Йорун Бергсет. В техниката на свирене на чаши, в разрез с всички философски концепции за линейно и кръгово движение в музиката, звукът се извлича чрез полукръгови движения. В многото полукръгове Юни сподели, че припознава формата на спирала. А всички знаем накъде води спиралата...

Довиждане и дочуване – до следващия фестивал!

Още от Рок


Mysound.bg
Реклама

Галерия


Judas Priest - "Invincible Shield"

Видео


Албуми


Judas Priest - "Invincible Shield"

Точно 50 години след издаването на дебютния си албум, Judas Priest доказват на света, че за рока няма възраст....

Най-четени новини


виж всички