Бъди суинг!


Бъди суинг!

6646

Фен си на "Престъпна империя" (Boardwalk Empire) по HBO, но нямаш търпение до 21.30 ч. всеки понеделник, когато започва следващият епизод от хитовия сериал?

Тогава какво? Как какво!

Настрой се за удоволствието с музиката, звучаща не само в продукцията на Мартин Скорсезе (Martin Scorseze) и Терънс Уинтър (Terence Winter), но обобщаваща емоционално цялата турболентна епоха, в която се развива действието; и ярко шаржираща всеки от героите в екшъна, докарвайки съспенса до границите на кипене.

Казано накратко: с кои пиеси да подгрееш преди поредните подвизи на шеметите в Атлантик Сити. Разбира се, ако си истински фен, знаеш наизуст версиите от "Boardwalk Empire Volume 1: Music From The HBO Original Series" (2011) и начина, по който двайсетарските класики са презаписани и "прочетени" от Regina Spektor, Loudon Wainwright III, Martha Wainwright, Catherine Russell, Nellie McKay и Leon Redbone. И въобще не става въпрос за основната тема, композирана от Vincent Rose, и представена от оркестъра на Paul Whiteman. Тя - по презумпция, е на върха на съзнанието и под езика ти от доста време насам.

Ще заредим в плейлистата други, не по-малко знакови композиции, като ще се погрижим за персоналния ти ордьовър към поредния епизод. Ние предлагаме съставките за звуковия коктейл (за който сух режим не съществува, поне засега), а мискът (разбира се, неколкократно тестван от нас), ще си го направиш по собствен вкус.

И така, кубчето лед в чашата с положителните емоции се нарича "суинг".  Тази дума ще бъде ключова нататък - и като форма, и като съдържание. Защото това разклонение на джаза се ражда именно в края на 20-е години на миналия век. Именно когато се вихри и сюжетът на "Престъпна империя".

Като самостоятелно направление суингът се оформя около средата на 30-е, а на златните си години се радва през следващата декада. През 50-е дава назад, като губи актуалност, отстъпвайки палмата на първенството на бопа. Това обаче няма значение. Има значение обаче фактът, че стилът се радва на небивал разцвет и към днешна дата.

Louis Armstrong: "Swing Low, Sweet Chariot"

Няма да е честно, ако кажем, че в  момента, в който Луис Армстронг се е присъединил към бенда на Флетчър Хендерсън, суингът е тропал самостоятелно върху масата на джаза, това е едно от събитията, оказали огромно влияние върху оформянето на стила. Причината? Уникалните музикални качества на Сачмо и ефекта на мелодиката му върху публиката и останалите формации и отделни изпълнители. За статистиката: суингът е признат официално за отделен стил 10 години по-късно, цяло десетилетие след създаването на линди хопа – първия суинг танц.

Benny Carter: "I'm In The Mood For Swing"

С включването на САЩ във войната (1941) големите бендове търпят загуби – много от музикантите са призовани в армията, пътуванията на групите са ограничени, защото бензинът е с купони, а на всичко отгоре правителството налага убийствен данък върху залите за танци и кепенците на повечето от тях хлопват. Към средата на десетилетието конкуренцията на новата мода (би-бопа) и възродения диксиленд става неудържима и през декември 1946 се разпускат осем от най-известните оркестри, в това число тези на Бени Гудман, Хари Джеймс, Томи Дорси, Джак Тийгардън и Бени Картър. Суинг солистите са принудени или да се адаптират към бопа (което за мнозина е непосилно), или да се включат в съживения диксиленд. Много талантливи суинг изпълнители преживяват криза на идентичността - например прекрасният тромпетист Рой Елдридж се оказва задминат с десетилетие от Дизи Гилеспи, който го счита за свой учител. След кратък период на несигурност повечето суинг ветерани започват да правят прекрасна музика в малки групи, главно под крилото на продуцента Норман Гранц.

Duke Ellington: "It Don’t Mean A Thing (If It Ain't Got That Swing)"

Ценителите знаят: суингът също има своите разновидности. Едната е присъща на т.нар. горещи оркестри (hot bands), подобно този на Каунт Бейзи -  те са свирили по-бързи и леки танцувални мелодии с динамичен ритъм, характерни за тъмнокожите музиканти. Другото течение в суинга пък е известно от репертоара на т.нар. sweet bands, като оркестъра на Глен Милър например. Това са по-бавни и лирични пиеси, изпълнявани предимно от бледолики. Тези "понятия" присъстват дори в прочутата, превърнала се отдавна в стандарт, композиция на Дюк Елингтън – "It Don’t Mean A Thing (If It Ain't Got That Swing)". "It don’t mean a thing" в една от лириките - "It don't matter if you play it sweet or hot"…

Django Reinhardt: "Swing In The Springtime"

През 30-е и 40-е в Щатите е обособен и уестърн суингът (western swing). Емблематичен за него е Нат "Кинг" Коул (Nat King Cole). По това време в Европа разклонение на суинга е джипси джазът (gypsy jazz), чийто представител е белгиецът Джанго Райнхард (Django Reinhardt), който въпреки обгарянията на лявата си ръка и на част от пръстите при катастрофа, успява да се наложи като композитор и като виртуозен китарист, свирейки с три пръста.

Count Basie: "Swingin' The Blues"

През 1936 изгрява оркестърът от Канзас Сити на Каунт Бейзи, за да направи популярен т.нар. Kansas City swing – по-малък състав, по-леки аранжименти, по-голяма свобода за импровизация на солистите и богато използване на рифове в композиции на блус основа. Точно от чифтосването на тези рифове със суинг аранжиментите и ритъмния блус се ражда един от основните елементи на рока. Именно гласът на китарата. Други особено популярни водачи на подобни формации са Чък Уеб, Джими Лансфърд и Уди Хърман.

Benny Goodman: "Swingtime In The Rockies"

Характерно за суинга е новото темпо – 4/4 или 4/8 (за разлика от 2/4, присъщо на хот джаза) и замяната на тубата с контрабас. Изпълнителите на суинг имат по-голяма възможност за импровизация (в сравнение с джаза от Ню Орлийнс, където импровизацията е предимно колективна). Това често им помага да спечелят фенове и да сформират свой собствен оркестър впоследствие. Суингът е бил свирен най-вече по танцови забави, рядко пред публика, само за слушане. Артистите са адаптирали музиката си към танцувалните възможности на посетителите. Към средата на 30-е икономическото съвземане и масовото разпространение на радиото създават условия суингът да стане най-слушаната музика. Самият шампион по бокс  Джек Джонсън открива The Cotton Club в Харлем, Ню Йорк Сити, през 1920. Националната суинг истерия се отприщва през 1935 когато кларнетистът Бени Гудман предприема национално турне със своя оркестър, след като в продължение на месеци е водил успешно радиошоу в Чикаго. В началото обиколката има слаб успех, но в Ел Ей самият Гудман не може да повярва на очите си, като вижда тълпи от бели тийнейджъри, изпаднали в истерия от неговата музика. От този момент нататък суинг оркестрите се нарояват буквално стотици - през 1937 има 18 хиляди музиканти, пътуващи из Щатите, за да свирят суинг.

Billie Holiday: "Sing Song Swing"

Ерата на бигбендовете е също и апогей Moten Swing на техните звезди солисти: тенористите Коулман Хоукинс и Лестър Йънг, алтоистите Бени Картър и Джони Ходжис, тромпетиста Рой Елдридж, пианистите Фетс Уолър и Теди Уилсън. Дори във времето на най-широко разпространение на големите оркестри малките групи не са изоставяни като идея - ритъм-секциите на оркестрите заедно с някои от солистите формират състави, оставили едни от най-фините записи от 30-е. Такива групи сформират Бени Гудман и пианистът Теди Уилсън, Каунт Бейзи и Лестър Йънг, също и различни солисти от оркестъра на Дюк Елингтън. Малките групи не са танцовоориентирани и дават предимство на работата на солистите пред съобразяването с аранжимента и възлагат на пианото, китарата и дори контрабаса по-сложни задачи от простото отмерване на ритъма и маркиране на хармонията. Всичко това подготвя почвата за появата на би-бопа. 52-а улица в Ню Йорк предлагала множество джаз клубове в близост един до друг, в които всяка нощ се събирали музиканти на импровизирани джемсешъни. В тези сесии често участват и вокалистите на бигбендовете (всеки със свой вокалист).

От записите с певци най-впечатляващи са ранните изпълнения на Били Холидей (с малки групи, заедно с Теди Уилсън или с Лестър Йънг), както и тези на Нат "Кинг" Коул с уникалното му трио без барабани в началото на 40-е.

Още наливно в слушалките (не посягай за бутилката през работно време, само бира може):

Ben Webster: "Moten Swing"

Art Tatum: "A Wee Bit Of Swing"

Johnny Hodges: "Swingers Get The Blues Too"

Coleman Hawkins: "Swingin' Scotch"

Ella Fitzgerald: "Sing Song Swing"

Fletcher Henderson: "Grand Terrace Swing"

 

Още от Поп


Mysound.bg
Реклама

Галерия


The Rolling Stones - "Hackney Diamonds (Live Edition)"

Видео


Албуми


The Rolling Stones - "Hackney Diamonds (Live Edition)"

The Rolling Stones обявиха специалната версия "Hackney Diamonds (Live Edition)", включваща всички 7 песни...

Най-четени новини


виж всички