Авторски музикални новини, снимки и репортажи за всички стилове и изпълнители

Opeth в София! Умопомрачително, сложно, нежно и брутално

02.03.2012   Огнян Касабов
Опет

Шведските рокаджии Опет (Opeth) посетиха България за втори път навръх Баба Марта, за да поднесат поредната доза прогресив рок с примеси на дет метъл и една-две фолкорни китки.

Събитието се състоя в столичния клуб "Блу Бокс" (Blue Box) и беше първият от поредица концерти, отбелязващи шестата годишнина на Радио Тангра Мега Рок.

Опет бяха тук само преди месеци, на втория ден на ежегодния Каварна Рок Фест през юли, като освен промяната на града и типа концертен терен, групата междувременно беше издала изненадващо седемдесетарския и не-метъл албум "Heritage" (2011), с чието концертно представяне се е заела от есента насам.

В деня на концерта организаторите бяха излезли с донейде озадачаващото съобщение, че някак между другото обявената подгряваща група Фон Херцен Брадърс (Von Hertzen Brothers) от Финландия може и да не свири в София. "Поради недоразумение между мениджмънта на двете групи". Каквато и да е била ситуацията, към 19.30 снощи (30-ина минути преди официално обявения час за събитието), финландците вече забиваха пред насъбиращата се и определено радушна публика.

Познати на българска сцена от миналогодишния си концерт в подкрепа на Пейн Ъв Салвейшън (Pain Of Salvation), Фон Херцен Брадърс свирят енергичен, разчупен и съвременно звучащ рок, доста отдалечен от нещо, което би могло с чисто сърце да бъде наречено "метъл". На живо музиката им определено звучи по-твърдо от студийните варианти, но не и по-малко запомнящо се и почти хитово-грабваща. Само добро впечатление може да прави увереното сценично поведение на тази млада и сравнително непозната извън родината си банда, която все пак и снощи имаше сред българската публика отдадени почитатели, чийто брой по всяка вероятност е нараснал.

За малко над 30-те минути, които им бяха отредени на сцената, Фон Херцен Брадърс успяха да представят и четирите си албума с по една-две лесни за припяване песни, като от последния ("Stars Aligned", 2011) изсвириха и по-експерименталната, започваща с неподправено многогласие в стил Куин (Queen) "I Believe". В паузата между двете групи публиката прогресивно се сгъстяваше, като постепенно достигна вероятно доста близо до физическия максимум на концентрация на квадратен метър.

Няколко думи и за самия клуб, който поради логистични причини с месеци беше излязъл от софийския концертен живот. Общите помещения все така носят белезите на отлаган вероятно с десетилетия основен ремонт, а снощи бяха позадръстени и от изнесените от  залата (която иначе се ползва за кино и театър) седалки. Същите запречваха гледката и към лично за мен любимия и определено страхотно изпълнен соц стенопис, прославящ железничарския труд. Настрани от това, самата зала на "Блу Бокс" за пореден път препотвърди впечатлението ми, че е страхотно място за подобни концерти, тъй като предлага почти отлична акустика, и по невероятно добър начин съчетава мащабния си обем и сцена с почти клубна близост между група и публика.

Без излишни фанфари, към 20.30 ч. самите Опет излязоха на сцената под бурни овации, които щяха да ги сподирят през следващите два часа – и които вероятно са изненадващи с оглед на меланхоличния характер на музиката и северняшката скованост на самите музиканти. Шведите логично откриха с първите две песни от новия си албум – рокаджийската "Devil’s Orchard" и по-сподавената "I Feel The Dark", които, без преувеличение, бяха приети като добре утвърдени хитове. Още тук прави впечатление безупречното изпълнение както на тежките части, така и на крехките, атмосферни моменти. Едноличният лидер на бандата, вокалистът и китарист Микаел Окерфелт пее също толкова безупречно, а с вида си по симпатичен начин освежава идеята за седемдесетарски рокаджия. (Групата все пак е млада, а Микаел няма 40).

Опет бяха решили сета си в две части – през първия час представиха подборка от прогресив рокаджийски, често баладични песни, докато втория посветиха на добре познатите си прогресив дет метълски (ако има такова нещо) изпълнения, които ги изстреляха на световната сцена. От първата част бих откроил бързата "Slither", отново от последния албум "Heritage", която и без поясненията на Микаел звучи като взета от класически албум на Рейнбоу (Rainbow), мрачната "To Rid Тhe Disease" ("Damnation", 2003) и старата балада "Credence" ("My Arms, Your Hearse", 1998), която никак не е загубила сграбчващата си поетичност. Вкарването на пръчки за тимпани в ръцете на барабаниста Мартин Аксенрот (Martin Axenrot) в края на същата песен е само един от примерите за това, че не само в студийните си записи, но и на живо Опет са хора на финия детайл, използван умерено, на място и с максимално въздействие. Съответно концертните изпълнения добавяха по нещо отвъд студийните, някое малко клавирно соло, някой импровизиран или леко модифициран пасаж.

Впрочем настрани от Микаел, лично за мен Аксенрот е големият герой на вечерта, работещ усърдно някъде назад, горе вдясно на сравнително минималистичния комплект барабани своите сложни, но по никой начин натрапчиви партии. Другият заден план на музиката на Опет, фините и интелигентни басови линии на Мартин Мендес (Martin Mendez) бяха на постоянното си високо ниво и присъстваха ясно в общата картина (отново: добро озвучаване в залата!). Китаристът Фредрик Окесон (Fredrik Åkesson) брилянтно и неизтъквайки се партнираше на лидера Окерфелт, на моменти заемайки водещата позиция с техничарски сола. Новият клавирист Йоаким Свалберг (Joakim Svalberg), освен че (изненадващо или не) беше физически най-активният на сцената, умело допълваше музикалната текстура.

Един репортаж за концерт на Опет няма как да пропусне и хумористичните беседи на Микаел между песните, от които снощи имахме честта да чуем доста. Няма да преразказвам, за да не звучи нелепо, но неподражаемият симпатично-дърварски маниер на говорене на фронтмена има свойството по необясним начин да разведрява обстановката сред мрачната иначе музика на Опет. Бяха обговорени теми като метъл кмета на Каварна, блоковете с ликове на рок звезди в същия град, миналото на групата, както и актуални проблеми с физическата кондиция на нейните членове, сред които особено място беше отредено на липсата на порядъчен душ. И също така, по думите на Микаел, "във всеки град трябва да има паметник на Рони Джеймс Дио!" Почитта тук беше без ирония, и, блазня се да мисля, с някаква симпатия към нашата странна, но обичаща рока страна.

Контактът с публиката изненадващо не течеше само в едната посока, като хора, самоопределили се като "студенти от Софийския университет", на няколко пъти предаваха бележки с послания за фронтмена, а разбира се, успяха и да му вържат мартеничка. Групата, отново казвам, наглед скромни, прибрани, инак не показващи твърде много емоция хора, изглеждаше доста доволна от възторжения прием, което все пак казва нещо.

И така – към втората част на сета на Опет, която включи по една песен от последните четири тежки албуми на групата, разбира се всяка от тях отиваща до десет минути и нагоре. За мен гвоздеят тук беше смазващата "Heir Apparent" от предпоследния албум "Watershed" (2009), нагледно демонстрирала, че меланхолията може и да не бъде деликатна. Опет приключиха със стария хит "The Drapery Falls" ("Blackwater Park", 2001) и слязоха за малко от сцената преди задължителния бис – умопомрачително сложната, нежна, брутална и какво ли още не "Deliverance" от едноименния албум (2002).

По думите на Микаел – "песен, на която да правиш любов... ако си садист". Хм... не знам, но със сигурност "силно" е слаба дума за случилото се в "Блу Бокс" снощи.

Честото ходене на концерти на Опет само засилва желанието за нови срещи с тях на живо.

Снимки на Радослав Марков - в секцията "Галерии".



2765
93.55%
 

Септември ´20


ПонВтСрЧетПетСъбНед
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930