Авторски музикални новини, снимки и репортажи за всички стилове и изпълнители

Primal Fear в София! Метъл завинаги!

08.04.2012   Дарин Тенев
Праймъл Фиър

Веднага щом концертът на Праймъл Фиър (Primal Fear) в София завърши, от колоните не особено силно зазвуча "Solid Ball Оf Rock" на Саксън (Saxon).

Беше като плах музикален коментар на това, което току-що се беше случило. Солидна топка от рок, лавина от класически хеви метъл, след която човек е така отвян, че само се усмихва смахнато.

Някои определят Праймъл Фиър, Брейнсторм (Brainstorm) и други подобни групи като пауър метъл. Ако това е така, то би трябвало да наречем и огромна част от традиционния хеви метъл, повечето от ключовите албуми на Айрън Мейдън, Саксън, Джудас Прийст, Дио, Аксепт и т.н. като пауър метъл. Самото название все по-често ми се струва тавтологично, защото "истинският" пауър метъл е тъкмо класически метъл с цялата мощ, която той носи.

Праймъл Фиър са от достойните наследници на тази традиция. И вечерта на 7 април (съботата преди Цветница) доказаха това в клуб R.B.F., където нямаше нужда да възраждат тежката музика като Лазар от мъртвите, поради една основна причина – тя никога не си е отивала. Или, казано по-патетично и със заглавие на тяхна песен: Metal Is Forever. Ха-ха. Ама е истина.

Малкият голям метъл празник започна с половинчасово изпълнение на Палас (Palace), чието дрезгаво звучене в добрите традиции на Удо зарадва онази част от феновете, които вече бяха влезли. Сетът на бандата тръгна с две песни от последния засега албум, "Dreamevilizer" (2011) – откриващата "Between Heaven Аnd Hell" и едноименната. Острите ръбове на китарите, съвсем в традицията от осемдесетте, добре пасваха на поведението на членовете на групата с искреното им преиграване. За съжаление, китарата на Х.П. Пилер (H.P. Piller), вокалист и ритъм-китарист, през цялото време звучеше глухо и беше изтласкана на заден план. Това не попречи обаче на ентусиазма, с който той представяше на българската публика "The Dealer", "Women In Leather", "Machine Revolution". Кратко и стегнато шоу, с което Палас лесно успяха да раздвижат кръвта на присъстващите. Така, когато петнадесетина минути, след като слязоха на сцената, и там се качиха момчетата от Брейнсторм, пубиката вече беше готова да ги стресне с приветстващ вик, способен да срути сграда.

Изглежда поради някаква причина много хора не са имали възможност да дойдат на този концерт. Групите със сигурност са знаели да очакват малобройна публика. Но когато от триста-четиристотин човека видиш такова мощно посрещане, няма как да не останеш впечатлен. Най-искрено възхитен май остана басистът, Антонио Йева (Antonio Ieva), който в един момент не издържа и си взе фотоапарата, след което започна да снима публиката във всеки удобен миг (включително докато свири).

Между другото, Антонио Лева е сред най-смислените басисти, които съм гледал на живо. Той успя да го демонстрира за две минути, оставен насаме с инструмента си от останалите музиканти. Солото му, впечатляващо далеч не само с дабъл-хенд техниката, подлуди феновете и аз съжалих малко, когато твърде бързо поведе към "Temple Оf Stone" и "Fire Walk With Me". Но само малко, защото от самото начало цялостното представяне на групата беше на удивително ниво. Още щом излязоха на осветената в червено сцена, за да забият първото си парче, "Worlds Are Commin’ Through" от 2005, енергия и неподправеност заструиха към хората в залата. "In The Blink Of An Eye" от последния албум я последва с много размахване на коси, а мощният и плътен глас на фронтмена, Анди Франк (Andy Franck), така и не освободи публиката от хипнотичното си влияние.

Брейнсторм свириха парчета от различните си албуми, без да преакцентират на най-новия. "Redemption In Your Eyes" или "Shiver" звучаха наред с посветената на момичетата "In These Walls", без за миг да се промени интензивността на изпълнението.

С Палас и Брейнсторм вече имаше усещане за градация. Брейнсторм обаче вече не са безизвестна банда затова бях приятно изненадан когато към десет часа Праймъл Фиър застанаха пред феновете и показаха, че може да се даде повече – и като раздаване, и като шоу, и просто като присъствие. Каквото и да говорят за Ралф Шийпърс (Ralf Scheepers), това е един от големите гласове на метъла.

Праймъл Фиър (на снимката) се появиха на фона на интрото към новия си албум. Сцената светеше в синьо, но с края на интрото и избухването на резачката "Strike" всички цветове бяха взривени и започна дъжд от светлина и звуци, продължил и с третата песен, отново от последния диск – "Give ‘em Hell". До края забиха още поне четири парчета от новите. Публиката беше във възторг от това, тъй като феновете явно си бяха написали домашното и пееха с пълно гърло на всяка от тези песни.

Останалите изпълнения бяха избрани от различните периоди на групата. Имаше както парче от първия албум ("Chainbreaker", с която закриха концерта), така и някои от най-известните хитове от следващите: "Seven Seals", "Nuclear Fire", "Black Sun", "Final Embrace" и "Metal Is Forever". Личният ми фаворит беше "Fighting The Darkness" (2007). Песните, за които съжалих, че не изпълниха, бяха "Armageddon" и "Too Much Time".

По средата на шоуто оставиха Ранди Блек (Randy Black) да направи дълго и взривоопасно барабанно соло. То бе последвано от китка, или както се казва днес -  медли, съставено от няколко песни, говорещи за ангели – "Where Angels Die", "Demons Аnd Angels", "Angel In Black".

Китаристът от гръцки произход Константин, заменил поне за това турне Магнус Карлсон (Magnus Kalrsson), се справяше отлично и успя да се впише идеално във всички хелоуийнски китарни двугласи.

Все пак център на внимание си остана фронтменът Шийпърс, чиито добре оформени мускули допълнително подчертаха убийствения му глас (не знам как точно става това, нито защо). Дали заради по-малката зала и по-близкия контакт с хората, тази вечер той изглеждаше по-естествен и непосредствен. Дори типичните стойки ала Роб Халфорд си бяха на място. Към края на шоуто той се обърна към феновете и ги прикани няколко пъти да извикат колкото се може по-високо. Тонът, разбира се, не беше особено висок, но Шийпърс каза: "Представете си, аз го правя всяка вечер по два часа". Изглежда обаче, това не му пречи да го прави все така добре, както и в първите си албуми с Гама Рей (Gamma Ray). С такова звукоизвличане фактът, че още няма популярността на Халфорд или Киске, е направо учудващ.

От двата биса, които изсвириха (вторият, както споменах, беше "Chainbreaker"), първият беше "Bad Guys Wear Black", пилотен сингъл от последния албум. На бисове се свирят обикновено хитове, но тази песен вече звучи точно така. Хубаво е, когато парче от 2012 може да зазвучи така бързо като класически хеви метъл хит. На тениската на един фен пишеше, че най-голямата проверка за музиката е времето (това е общ топос, ама не е мястото да го разискваме тук) и че метълът винаги издържал тази проверка. Този концерт го доказа (за пореден път). Metal is forever. Звучи глупаво, пресилено, банално.

Ама е истина. Ха-ха.

Снимки на Мартин Цанков - в секцията "Галерии".



1213
100%
 

Април ´21


ПонВтСрЧетПетСъбНед
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930