Авторски музикални новини, снимки и репортажи за всички стилове и изпълнители

Избухване с Колдплей. Paradise в Прага

21.09.2012   Адриан Савов
Колдплей

Преди 12 години мой приятел ми даде един диск на Колдплей (Coldplay).

Тъкмо се беше върнал от Щатите след неуспешен опит да заживее там... Вика ми: "Чуй ги, малко са депресия, но ми допадат". Никога не се бях доверявал на музикалния му вкус, тъй като самият той беше малко депресивен. Подхвърлих диска някъде в стаята си, без да го чуя дълго време.

12 години по късно Колдплей са издали вече 5 албума и са на върха на вълната, с куп награди и уникални парчета. А аз съм в Прага, пред един от многото входове на тамошния стадион "Славия" - чакам да вляза на концерта им, който ще започне след около час... Освен че се чудя кога (и къде) минаха тези 12 години, умувам на кого приличаше британската група, когато се появи. Сякаш всичко в тогавашния брит поп и брит рок беше вече изпято и  изсвирено... И Oasis бяха станали безсмъртни, и R.E.M. загубиха религията си, а Депеш Мод и Ю Ту като че се скриха зад пелената на меланхолията на Радиоглавите... и... Какво беше учудването, че в този сложен рок момент се появиха - тогава на по 18-19 години, именно Колдплей с проблемните си текстове. Малко преди тях Travis пееха за същите неща - за това, че ако излъжеш на 17 години, е много възможно после да вали само и единствено над теб... Да, като че ли Колдплей най -много приличаха на Travis по онова време, бяха тяхното естествено развитие, но по-нахъсани, по-плътни, по-загубени... Travis изчезнаха някъде. А Колдплей станаха велики.

Вече съм  във вътрешността на стадиона... Дават ми странна гривна, която да сложа на ръката си. Питам какво е това. Казват ми, че е изненада. По програма концертът трябва да започне в 20.00 часа. Но, разбира се, като всички концерти по света, и този се бави... Турнето на групата се казва така, както последния ѝ албум - "Mylo Xylotо". Около трийсетина сценични работници се грижат грандиозната сцена с пет огромни кръгли екрана да стане безупречна преди излизането на гмузикантите, а стадионът бавно, но сигурно, се пълни. До самата поява на бандата няма нито едно свободно място.
 
Честно казано, "Mylo Xylotо" не ми е от любимите албуми на Колдплей. Едва петият им диск им е, но в него ясно личи как искат да се харесат на всички (не че  упреквам музикантите)... Една група трябва да се стреми към най–високата точка на славата, която може да се достигне, иначе какъв е смисълът... А и по албума, подобно на предишния си проект, работят не с кого да е, а с недостижимия все още Брайън Ино. Да, същият, който направи от U2 чудовища.

Късно е обаче за мислене, тъй като концертът започва. В началото - мрак и сякаш се чуват преработени по музикален начин камбани. Такива камбани, които и да ги има, и да ги няма, ги чувам във всички парчета на бандата. На сцената излизат и четиримата - Крис Мартин (Chris Martin), Гай Бериман, Уил Чемпиън (Will Champion) и Джони Бъкланд. След това стадионът става невъобразим. Започва да свети и да изпуска фойерверки, да става все по-цветен и по- цветен, сякаш излита мегамодерна ракета, но оцветена в хипарски, ултравиолетови цветове...  

Тези багри са нещо като символ на "Mylo Xylotо" - и за албума, и за турнето... В тях е оцветено абсолютно всичко на сцената, както и малкото пиано на вокалиста Крис Мартин. Оказва се, че гривните, които са раздадени на всички на входа, се управляват дистанционно и започват да светят в определени моменти. Онези, които знаят изненадата, се радват, но останалите гледат с широко отворени очи как целият стадион искри в различни цветове и сякаш не се намираш на света, който добре познаваш. Парчето, което звучи, е "Hurts Like Heaven". Трудно е да чуеш вокалите на Крис, защото хората крещят като обезумели и се оглеждат да видят дали не излитат, защото всичко прилича на излитане. Веднага след първото парче е "In My Place". Над целия стадион завалява цветен дъжд, а Крис пее ли пее едва различим измежду падащите цветове. Когато си мислиш, че цветният дъжд е отминал, той започва отново и някак не можеш да си поемеш дъх. По-нататък звучат емблематичните "God Put A Smile Upon Your Face" и "The Scientist". Реплики като "Nobody said it was easy/No one ever said it would be this hard" и "But if you never try/ you'll never know" са просто минимална част от магията, превърнала Колдплей в може би най-авторитетната формация на настоящето хилядолетие... Всеки верен фен знае за този емоционален експеримент, звучащ в не една от песните на Колдплей.

...Точно в този момент се чува най–големият им хит, станалото химн парче "Fix You". Сещам се за спора ми с един приятел, на когото обяснявах, че преди да създаде такава композиция, Крис Мартин със сигурност се е позанимавал с индийска философия и в подкрепа на това изтъкна факта, че почти през целия албум "Х & Y" е облечен като индиец. Но моят човек така и не ми повярва. Твърдеше, че ги изкарвам сектанти, а аз не това имах предвид… Въпреки това не е трудно за човек, занимавал се с философия, да забележи приликите с индийската философия в метафизичните послания от първите три албума на групата, или както Крис Мартин ги нарича, триологията – "Parachutes" (2000), "A Rush Of Blood To The Head" (2002) и "Х & Y" (2005).
 
За изпълнението на "Clocks" стадионът гръмва в яркочервено - в същата тоналност от клипа... "Clocks" е онова парче, което всеки знае, което всеки е чувал по радиото и което всички харесват. Нещо като парчето с главно П. После вокалистът обявява, че ще се видим скоро и групата изненадващо напуска сцената. Тъкмо хилядите хора на стадиона се чудят какво се случва, когато след броени минути музикантите се появяват на мини сцена в другия край на стадиона и концертът продължава. Чуват се почти акустични изпълнения на няколко парчета, сред които се отличава "Speed Оf Sound". Да, птиците изхвърчат изпод земята със скоростта на звука, за да покажат как е започнало всичко. После групата минава в леко тичане и под бурните овации на публиката се завръща на главната сцена. За да продължи. Следващото изпълнение е един от по-новите химни - "Viva La Vida" (от "Viva La Vida Or Death And All His Friends" (2008), който бележи новото, по-комерсиално начало на бандата... От тук до края на концерта, след неговия реален финал - на стадиона и извън него, публиката се организираше и пееше част от това парче, неуморно и безкрайно: "For some reason I can't explain/ I know Saint Peter won't call my name..." Закъде без "Paradise", парчето, което знае наизуст цял свят и - поради тази причина, недолобвано от много от феновете на Колдплей, които искат групата да е само за тях си, да не я споделят с никого.

Изпълнението на "Yellow" като че ли ги успокоява. Сред всичко това  почти не усещам, че групата пропуска да представи моите любими "Don’t Panic" и "Talk". Концертът завършва с "Every Tear Is A Waterfall" от "Mylo Xylotо". Стадионът заблестява. Гривните светват. Ако преди около час и половина стадионът се е издигнал в орбита, то въпреки че се приземяваме за край, всичко прилича на ново излитане. Гледката е неописуема. Групата благодари за страхотната нощ, покланя се и изчезва зад кулисите. Няма лигавщини, няма и бис... Един страхотно бляскав, стегнат, оставящ те без дъх спектакъл.

Неусетно преминал, завъртял те, издигнал те и те оставил отново на стадиона, добре да помислиш какво ти се е случило... Публиката си тръгва... аз също. Мисля си, че едва ли в момента на световната музикална сцена съществува солов изпълнител или група, които да са способни на такъв размазващ концерт - и като визия, и като изпълнение, и като емоция. Ако, както казват, човек е такъв, каквито са мечтите му, то през последните десет години аз определено бях на концерт на Колдплей, видях ги на живо. Една мечта се осъществи. Но и една мечта по-малко. Всичко бе като сън... Предстоеше да разбера коя от другите ми мечти ще се сбъдне...
 
Не си спомням дали ви казах, че преди 12 години един приятел ми даде диск на Колдплей. Подхвърлих го някъде из нещата в стаята си, без да го чуя дълго време. После - не знам точно в кой момент от закъснелия ми и сложен пубертет, посегнах към него и се разпознах в текстовете и мелодиите... Те се превърнаха в саундтрак на живота ми. 12 години по късно разбрах защо някои хора стават твърде емоционални по концертите на кумирите си. Не за друго, а защото чувстват толкова близки онези, на сцената... Сякаш са били онези, които са присъствали, били са свидетели на всичките им и тежки,  и хубави моменти. Подкрепяли са ги в тежките и са празнували заедно с тях в светлите... Вярно: илюзия и заблуда, но какви само илюзия и заблуда...

Силата на музиката! Отдалечавам се от стадиона и от сбъдването на една моя малка-голяма мечта...

Lights will guide me home.

 

 



1810
94.74%
 

Септември ´21


ПонВтСрЧетПетСъбНед
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930