Гари Мур: The blues is alright


Гари Мур: The blues is alright

3589

"Yeah, yeah...!" – крещи лявата част от публиката в зала 1 на НДК.

"The blues is alright!", подема ентусиазирано дясната...

"Alright, alright, alright!" – равносметката турят под черта центърът на аудиторията и бисовият лайтмотив на Гари Мур.

Няма съмнение: блусът е олрайт. Категорично. Феновете – също. При това не само в нощта на фиестата (8 срещу 9 септември), а принципно.

Този път на българска почва, в рамките на близо 3 часа, китарният гранд обобщи – простичко, крайно откровено и именно затова гениално - чувствата, породени от вечния стил, наречен блус. Разтълкува ги със струните на шаманските 12 такта и 3 акорда. Обговори ги сякаш не толкова от 1 лице, единствено число, а от името на целия мисисипски саунд. И никакви коварни плитчини в сенса към почитателите. Ей това – основната идея, се изплъзна от родните медии.

Да, наистина великолепен, но печално неадекватно отразен (с мъ-ъ-ъ-ънички изключения) концерт. Лично аз не се наемам (по-скоро се въздържам, щото мисля... обидно е) да обяснявам - тук, сега, пък и изобщо- колко велик е Гари Мур.

Бас чукам: дори сетният музикален дънер е чул поне една негова пиеса, дори без да знае кой е нейният изпълнител...

Иначе соколът от Белфаст не е първи вокалист на света. Той пее с жица. При това като никой друг. Демонстрирайки колко нежността на една балада може да е корава и колко фина е в състояние да бъде материята на хевито и рокендрола.

Замислял ли си се върху това каква е разликата в жеста, с който един артист казва "ето!" и с този, който те кани: "заповядай! - да видиш/чуеш какво съм ти приготвил"...

Гари (Скид Роу, Тин Лизи, Колизеум, Джи-Форс, заменил не кого да е, а самия Клептън в Би Би Ем, постпроект на Крийм) винаги е предпочитал и вярвал в джентълменското обръщане на внимание.

Заповядай, добре дошъл на шоуто! (Съпорт – родните формации Файв Екс Ел и Литъл Биг Бенд.)

... Само спечелиха тези от зрителите, който се възползваха максимално от поканата, отправена от последния албум на маестрото "Close As You Get".

Парчетата в него – не само кавъри, но и чудесни авторски композиции, натриват носовете на критиците, дето упрекват мистър МурМагистър Блус), че страда от скоротечен гигантизъм.

Иначе – ясно е, китаристът генерира интерес предимно заради своите хитове от последните двайсетина години, ознаменували триумфалното му завръщане в ритъмния блус.

Е, публиката бе нахранена доволно и предоволно.

От онези по-сложни, прогресарски пиеси, Гари Мур не изсвири. Най-вероятно защото са вкоренени в ранните му проекти, а може би и заради невъзможността да бъде подкрепен от бенда, с който пристигна в София, и който едва-едва, като че ли по протокол, сдъвкано представи. (Ама ние знаем кои са: Брайън Дауни – ударни, Вик Мартин – кийборди, Пит Рийз - бас.)

Факт: гостът бе (почти) СОЛО. Което още повече му помогна да развее в окото на меломана друга една разлика – между артефакт и натур(ал)факт.

Твърде далеч от свистящата по завоите скорост на Сатриани, от тежката лапа на Стив Вай и свойствения й електро-плеоназъм, от пастелната поезия на Слоухенд, втренчваща се (често до дребнавост) в детайла; Гари наброи репертоара си наедро и панорамно.

СВОЕБРАЗНО и НЕПОВТОРИМО, са само две от прилагателните, хвърлени в обръщение като че ли специално за неговия творчески натюрел.

Ирландският магьосник бе подредил плейлиста си с избирателна пропускливост (пардон за клишето): равен брой кавъри (Би Би Кинг, Отис Ръш, Чък Бери, Джон Мейл...) и авторски пиеси (ще бъда гадничък и няма да ги отбележа, да си бил там – да видиш :) ), наброи ги елегантно. И плавно.

По начина, по който розата събужда пъпките си през май, смени 6 китари. Добрият вкус е техен личен приятел.

Стъпката им тръгна, рисуваща с четката на собственото си въображение, от атмосферата на пенливия аромат в салууна, мина през разпасаните рокендрол и буги-вуги – изстисквайки като лимон (в коктейлна чаша) и сетните силици за денс; финално закотви бурни страсти в тихия пристан на баладата от крайбрежен бар - след последния самотен (бая наквасен) посетител.

Still got the blues. Акустика и токови удари, разходиха всички ни – от 50 до 15-годишните, из географията на онези чувства, които лично аз определям за съприкосновени.

Га(га)ри(н) на форца блуса!

"Pretty Woman", но преди всичко "Parisienne Walkways" и "Sundown" – версия по нежнотията на Сън Хаус, набутаха в дясната ми ръка нечии непознати женски пръсти.

Само че аз вече бях вляво – където е сърцето.

"Walking By Myself".

(I hope you understand.)

Още от Поп


Mysound.bg
Реклама

Галерия


The Rolling Stones - "Hackney Diamonds (Live Edition)"

Видео


Албуми


The Rolling Stones - "Hackney Diamonds (Live Edition)"

The Rolling Stones обявиха специалната версия "Hackney Diamonds (Live Edition)", включваща всички 7 песни...

Най-четени новини


виж всички