Остава - нежност, светлина, рок и… Кислород на живо
Букет хитове от Hooverphonic за българските фенове
Откриват алея на името на Митко Воев в столичната "Борисова градина". Фестивалът "Алея на Воев" събира меломаните в клуб "Маймунарника" на 21 май
Съвместен концерт на Ildaruni, Freija и Black:l. Тройна метъл атака в клуб Live & Loud този петък
50 банди на Hills Of Rock 2022! Виж обогатения афиш
The Cardigans, Bomfunk MC's, Delinquent Habits и Джон Нюман се присъединяват към ARTE Feastival 2022
Ар-ен-би дивата Macy Gray пристига с тур бандата си The California Jet Club за концерт в София
Шведските прогресари Soen се завръщат в София, концертът е на 19 май
Jazz FM търси най-ярките джаз творци в кампанията "Джаз в цялата страна"
Sоfia Live Club отбелязва 13-тия си рожден ден с концерти на Б.Т.Р. и Милица Гладнишка
"Малки истории" разказва контрабасистът Петър Славов-син. Концертът на Биг бенда на БНР е в Първо студио на 13 май
Arrested Development с първи концерт и с нов албум в България - ще го представят в столичния клуб Terminal 1 този петък

Кой спечели Rainbow In The Dark. Автобиография от Рони Джеймс Дио


Кой спечели Rainbow In The Dark. Автобиография от Рони Джеймс Дио

1426

Поредното издание на любимата ви рубрика "Спечели с MySound.bg" завърши.

Предложението и този път беше от нашите приятели в издателство "Сиела", в чийто каталог се появи "Rainbow In Тhe Dark", автобиографията на Рони Джеймс Дио. Двама от вас  получиха уникалния шанс да се сдобият с творбата, посветена на знаменития рокаджия с незабравим глас, който продължава да вдъхновява и след своята смърт. Имената на късметлиите бяха изтеглени на принципа на томболата сред всички, дали правилен и навременен отговор на въпроса:

Как се нарича последната група на Рони Джеймс Дио, с която той изнесе концерт и в България през лятото на 2007 година?

Вярното е: Heaven And Hell.

Честито на Борислава Хорозова и Антонио Калинов

Легендата от Rainbow, Black Sabbath и DioРони Джеймс Дио, започва да пише своята автобиография малко преди смъртта си през 2010 година, но така и не успява да я завърши.

С тази нелека задача се нагърбват неговият близък приятел и влиятелен музикален журналист Мик Уол, автор на бестселъри, посветени на Metallica, AC/DC, Боно и на самите Black Sabbath, както и съпругата му – Уенди Дио. Книгата се появяви на пазара през юли 2021 година и мигновено привлече вниманието на почитателите на великия музикант.

През октомври "Rainbow In Тhe Dark. Aвтобиография", или една от най-дългоочакваните музикални автобиографии, се появи и на български език в превод на Коста Сивов чрез издателство "Сиела".

"Спечели с MySound.bg" ще продължи скоро.


Из "Rainbow In The Dark. Автобиография" от Рони Джеймс Дио

1.

ДЕЦА НА РОКЕНДРОЛА

Онази събота беше специална за мен. Лятната ваканция тъкмо беше настъпила и щяхме да играем бейзбол със съседските хлапета. Това беше достатъчно, за да съм щастлив, но денят щеше да се окаже специален по един различен и неочакван начин. През този ден бе поставено началото на доживотното ми пътешествие в музиката.

Докато закусвахме с майка ми и баща ми сутринта, психическата ми антена се задейства и усетих във въздуха да се носи онова напрежение, което обикновено предвещаваше някакъв проблем. Тогава баща ми ме попита на какъв музикален инструмент искам да се науча да свиря, за да се превърна в по-добър човек.

Моля?!

Не го очаквах. Бях едва на шест години. До този момент нямах абсолютно никакви музикални стремежи. Ако едно нещо не можех да го хвърля или хвана, тогава не ми вършеше никаква работа. На какъв музикален инструмент искам да се науча да свиря? На никакъв, отговорих аз. За какво ми бе?

Баща ми Пат – сериозен американец от италиански произход, който не обичаше да спорят с него, особено единственият му син – бързо и решително отхвърли ветото ми и отново ми зададе въпроса. Този път, естествено, получи различен и по-положителен отговор. В опит да спечеля време го попитах от какви инструменти мога да избирам. Майка ми Ана ми се притече на помощ. Тя предложи да послушам радио и да кажа кой звук ми харесва най-много. Това щеше да даде отговор на въпроса какъв инструмент да избера. Пуснахме старото "Филко Бейби Гранд" и златните тонове на тромпета на Хари Джеймс изпълниха малката ни кухня. Ще ми се да кажа, че в този момент душата ми се възвиси, а прозорците на съзнанието ми се отвориха, за да допуснат тези весели звуци. Наистина ми се иска да го кажа, но проклятие, чакаше ме бейзболен мач.

– Това е инструментът – казах аз и грабнах ръкавицата си с намерението да потегля към игрището. За мой ужас баща ми ми препречи пътя и ми съобщи, че вместо това ще отидем в "Макнийл Мюзик" – единия от двата музикални магазина в града, за да закупим тромпет като този на Хари Джеймс за моя милост. Как го мразех този Хари в онзи момент.

Двамата с баща ми се качихме в колата – явно това беше мъжка работа – и докато излизахме на заден ход по алеята, сърцето ми пропадаше все по-надолу в гърдите ми. Ами мачът, помислих си аз. Това беше денят, в който игрите свършиха и започна истинският живот.

Музикалният магазин беше невероятен. В него се натъкнах на много странни по форма и звучене предмети. Поради някаква причина се почувствах в свои води тук. Братята МакнийлДани и Джон, – които бяха пълна противоположност един на друг, ни посрещнаха. Дани беше нисък и плешив, а Джон едър, висок и с буйна коса. Приказливият и пъргав Дани пое контрол над ситуацията и ни поведе към духовата секция. Той мина зад щанда и се изгуби зад него, все едно коленичи, за да каже молитва, след което тържествено ми представи тромпет "Олдс Амбасадор", който щеше да се превърне в най-верния ми спътник през следващите дванайсет години. Инструментът беше красив, бляскав, направен от месинг и сребро и положен в тъмночервено кадифе. Можех да се обзаложа, че дори старият Хари Джеймс нямаше такъв.

21

След това ни отведоха в сутерена и – бам! – стомахът ми отново се сви. Нямаше нужда да се тревожа, защото се оказа, че тук са репетиционните, където започна приобщаването ми към музикалната общност.

Двамата с баща ми бяхме представени на приличащ на професор човек с дружелюбна усмивка. Това беше Сам Синьорели – първият ми учител. Той приемаше работата си присърце и изрази опасенията си, че тромпетът не е най-подходящият инструмент за мен. Сам огледа устата, зъбите и амбушура ми (оформянето на устните около мундщука). Очаквах всеки момент да ми каже да "изплюя" и да отворя отново широко уста.

Очевидно минах проверката, защото господин Синьорели ми подаде тромпета и ми показа как да го държа. Инструктира ме как да си свивам устните и да издишам на сухо, без инструмента, след което настъпи моментът на истината. Задухах в това чудо и един невероятен тон си проправи бавно път навън през тръбите. Баща ми засия, а господин Синьорели направо зяпна. В този момент сложих край на най-кратката кариера в бейзбола. Бързо напредвах и се превърнах в обект на сериозно внимание.
– Откъде му идва тази сила?
– Толкова е дребен.
– Тромпетът е по-голям от него!

Научих се да живея с подобни изказвания, които ме съпътстваха през цялата ми кариера на тромпетист. Баща ми смяташе, че репетициите усъвършенстват човека. Ако не се лъжа, тази реплика беше измислена от него. След като изяснихме това и под зоркия му поглед, започнах да репетирам по четири часа на ден. Четири часа. Всеки ден. Заповедта не биваше да бъде нарушавана дори в неделите, които – баща ми даде ясно да се разбере – не бяха дни за почивка.

Мразех тромпета. Звуците му се превърнаха във фонова музика на крясъците и смеха на съседските деца, които играеха навън. С течение на времето овладях инструмента и увереността ми нарасна. Така се сдобих с една музикална идентичност, подобна на суперсила, която започна да ми харесва. Макар да не го знаех по онова време, развитието ми като тромпетист и познаването на устройството на инструмента много ми помогнаха по-късно, когато станах певец – бях се научил да дишам и познавах специфичния глас и фразиране на тромпета. Ако не бяха всички тези години, прекарани в репетиции, щях да бъда коренно различен певец.

Баща ми присъстваше на почти всичките ми ежедневни репетиции. Той бе по-отдаден на проекта от мен. Имах чувството, че познава и разбира перфектно материята. През първите няколко години беше така. Впоследствие обаче, с усложняването на музиката и техниките, посещенията му драстично намаляха. Не мога да отрека, че ранните напътствия на баща ми бяха безценни, тъй като бях много мързелив по отношение на нещата, които не харесвах, но абсолютната му настоятелност ме насочи в бъдещите ми музикални начинания. През всичките тези струващи ми се безкрайни години на репетиции, учене и още репетиции, той ми насаждаше, че трябва да се трудя здраво, да бъда дисциплиниран и да се опитвам да стана колкото се може по-добър.

Радвам се, че не бях изправен в същата ситуация като татко, когато бил дете. Неговият баща, едва слязъл от кораба от Италия, донесъл един ден в дома си банджо, цигулка и кларинет. Той повикал в дневната татко и двамата му братя – Джон и Питър, – подал им по един инструмент и им наредил да свирят на него. Баща ми поне ме прати на уроци.

Дядо ми от страната на татко, Тони Падовано, беше груб, инатлив и властен дребен човечец. (Разбрах, че семейството ни си сменило фамилията на "Падавона", след като децата му тръгнали на училище и установили, че се произнася някак си по-лесно, макар за мен да няма голяма разлика.) Силата на дядо ми Тони беше пословична. Той управляваше завод за стоманени изделия, в който работеха цяло едно поколение италиански имигранти. Тони се славеше с всички стереотипи на преселниците от Южна Европа по онова време. Не си падаше по празните приказки и не раздаваше обичта си наляво и надясно. Връзката ни се градеше точно на това – удоволствията бяха забранени, само болката беше разрешена.

Съпругата на Тони се казваше Ерминия, моята баба. Тя беше светица, всички бяха съгласни с това, но такава оценка не беше достатъчна, за да опише истинската ѝ същност. Ерминия обичаше всичките си деца и внуци еднакво. Никой не беше специален и благата се разпределяха между всички. Английският език – писмен и говорим – беше проблем за другите, но не и за нея и мен. Парче от невероятната ѝ пица и една "бела чаша с кафе" (произнасяше го "кафее") бяха достатъчни, за да те накарат да спреш да плачеш и да се усмихнеш. За мен обаче беше истинска мистерия как се справяше със съпруга си. Някак си успяваше.

Навсякъде ходехме пеша с "бабчето". Тони имаше кола, но нямаше шофьорска книжка. Държеше я, за да се фука пред приятелите си. Затова двамата с баба вървяхме до пазарите, до завода за стоманени изделия, за да носим обяд на дядо и синовете му, до църквата и където другаде трябваше да се отиде.

Някъде по това време забелязах, че баба ми прави странен жест с ръка, когато някой непознат се приближеше или минеше прекалено близо до нас. Изпъваше показалеца и кутрето си и свиваше средния и безименния си пръст в дланта, където ги прихващаше с палеца си. Години по-късно разбрах, че това е знакът с рогата, известен още като Дяволския знак и Мано Корнуто. Баба ми го използваше като защита от лоши очи. Почакайте... защита от какво? Хммм. Ще се върна на темата по-късно.

Първата ми изява пред публика като тромпетист беше на "Нюйоркския музикален фестивал", който беше известен сред участниците просто като "конкурсът". Той беше като олимпийските игри за нашите учители и поради тази причина моят ме накара да репетирам соловото си изпълнение толкова много пъти, че накрая можех да го изсвиря от сън да ме бутнат. Трябваше да изпълня "The Toy Trumpet" ("Тромпетът играчка"). Оригиналът е на Реймънд Скот. Композицията е много приятна, но съм сигурен, че за публиката аз съм изглеждал като играчка, а не тромпетът ми. Малкият шестокласник обаче беше в страхотна форма през онзи ден, защото ме аплодираха на крака, а журито изнесе похвална реч по мой адрес, която ме разплака и това ми спечели още възгласи от съставената от майки и бащи аудитория.

Една година след първия си конкурс се записах да уча в гимназия "Кортланд Джуниър". Всички от седми до дванайсети клас се помещавахме в една огромна четириъгълна тухлена сграда в колониален стил с двор по средата. Не след дълго научих, че класният ни ръководител се среща с училищната библиотекарка. Тази интересна новина зададе тон на първата ми година в гимназията. Щом тези вездесъщи същества – учителите – си позволяваха подобни волности, то средното образование нямаше да е чак толкова сериозно начинание.

Учебната година минаваше бързо в добре позната рутина. Часовете ми започваха в 9:00 и свършваха в 15:35 часа, като последният час винаги беше групова репетиция. Това бе първият ми сериозен сблъсък с конкуренция извън бейзболното игрище, но не изпитах огромни затруднения. Ежедневните ми репетиции и природният ми талант безпроблемно ми осигуриха позицията на "първи тромпет".

Моят герой по онова време беше един съсед на име Фил Натоли. Той беше чудесен тромпетист. Освен талант имаше и приятен външен вид, с който печелеше красивите жени. Тогава си казах, че може би има хляб в музиката. До такава степен идолизирах Фил, че започнах да си пъхам смачкани салфетки в задните джобове, за да наподобявам изпъкналите му задни части. Хей, момичетата му се лепяха като мухи на мед... това трябваше да сработи!

Град Кортланд, Ню Йорк, се намира в подножието на седем хълма. Седемте долини, които хълмовете образуваха, напомняха на италианските имигранти за Рим – също създаден на седем хълма и долини – и ги привличаха.

Съседите ни носеха фамилии като Пеличоти, Пасалуго, Морджа, Тучи и Фабрицио. Поне стотина страници от италианския телефонен указател бяха откъснати заради преселването на всички тези семейс-тва. Тази част от града беше известна като Ийст Енд. Тук, по тихите градски улици, можеха да бъдат открити много италиански пазари. Разгорещените разговори на различни диалекти между старците и разхождането по средата на улицата бяха единствените истински опасности. Имахме си църква "Свети Антоний", начално училище "Померой", пекарна и ресторанти. Една сега осъзнавам, че разполагахме с всички тези неща, за да не се пречкаме на останалите жители на града – те от своя страна също не ни се пречкаха.

Географски погледнато бяхме разположени в Централен Ню Йорк, който включваше Сиракюз – най-големия ни съсед с население от 350 000 души, и Итака, чиито жители можеха да се похвалят с Корнелския университет и създателя на "Зоната на здрача" – Род Сърлинг. Сред всичките 20 000 жители на Кортланд се срещаха лекари, адвокати, търговци и собственици на фабрики. Останалите работеха в мандрите и металургичните заводи.

Баща ми и дядо ми произвеждаха пирони и рабицова мрежа в "Уикуайър Брадърс". Не мога да ви опиша колко бях щастлив, че не станах част от семейния бизнес. При няколкото ми посещения в завода бях като в сцена от роман на Дикенс. Светлината в масивната тухлена сграда беше слаба и синкава и едва осветяваше потните мъже, които видях там. Все още чувам непрестанното чукане на огромните чукове, ковящи стомана. Този метален звук, който често се разнасяше в моята част на града, оформяше не само метала, но и характера ми.

Избягах от този звук, докато един ден той не ме застигна.

Още от Рок


Mysound.bg
Реклама

Галерия


Dara - "Родена такава"

Видео


Албуми


Dara - "Родена такава"

Първият студиен албум на Dara - луксозно издание с лично послание от нея, ексклузивни фотографии и още изненади,...

Най-четени новини


виж всички