Не знам дали мостът при НДК е бил наричан "Моста на моста на влюбените" през 1989...
... не знам и каква е била гръдната ми обиколка тогава, но едно е сигурно – по това време една група е дала сериозна заявка за настаняване в моето, и на още поне 400 български фенове, сърце.
Днес, 22 години по-късно, няма как да е по-сигурно, че мисията на Thrash Zone е била напълно успешно осъществена. Групата е D.R.I. (Dirty Rotten Imbeciles), а доказателството са следващите редове (които позорно забавих, за да премисля и пречувствам отново, ако е възможно)…
Любовта ръжда не хваща, казват. Така е, а тази към музиката често си има за дружка манията. Само върнете лентата назад, и ще видите как присъстват Васил Върбанов и Re-Act; ще се съгласите, че планът за пет години е изпълнен и "налудничавите" идеи на комбината осъществени. А какво по-хубаво от 5 купона-концерта по повода?
На 15 март. Столичният клуб Mixtape 5.
Малко след осем часа вечерта, домакинът на първото от събитията-празници за петгодишнината на "Тангра Мега Рок" ме кани в клуба, където четиримата американски "имбецила" ще ни убедят повече от твърдо, че близо 30 години чакане си струват.
13 години (като сме почнали с данните в цифри) пък ни делят от един запомнящ се лайф на Брадърс Ин Блъд (Brothers In Blood) на Svoge Open Air, когато ми стана ясно, че има хляб в двамата агенти Шута и Светльо "Свен", които поддържат бандата и до днес. И двамата са на сцената тази вечер, а вторият дори, въпреки загубата на близък, както споделя Шута, е на фронта отново. "Don’t Say My Name", "She Said" и вселенският хит "Fuck You Die And Go To Jail" къртят.. Но вие, надявам се, знаете, с плевенската хардкор гордост или с Вендета (Vendetta), с тежко татуирания и с нечовешко дълбоко гърло Шут на микрофона забавата е гарантирана.
И така без - дори и да усетим някакви смачквания на саунда при съпорт групата, след двайсет и кусур минути се връщаме пред огледалото в детската си стая, където преди сто години сме упражнявали въздушна китара, хедбенгинг и какво ли още не… Така се гмуркаме в двучасовия "всички албуми"-сет с чудесен звук на американските гиганти (без да броим леки технически проблеми на китариста Спайк Касиди (Spike Cassidy), оригинален член на отбора от 1982.
След танца на мартеницата (обърни внимание на снимката) пред сцената и окичването на басиста Харолд (Harald Oimoen), а също и безбройните му опити за произнасяне на "Наздраве!", дистанцията се скъсява още повече със задължителното, но надскачащо очакванията шумно и единно скандиране "D.R.I.! D.R.I.! D.R.I.! D.R.I.! D.R.I.!D.R.I., D.R.I., D.R.I.!" и подхвърленото от сцената: "Shut up, we know the name of the band!", Кърт Брехт (Kurt Brecht, вокал и основател на групата) дава тон за ударни дози по две, по три парчета. Завидното спокойствие и лунатичният поглед изпод козирката на типична тексаска бейзболна шапка издават: не очаквайте милост.
През целия сет той и останалите демонстрират впечатляваща физическа издръжливост, и на хлапетата, които хвърчат от сцената като дъжд от хартиени фойерверки, едва ли им минава през ум, че възрастта е фактор в този начин на живот. Браво: така и трябва, защото не е! Докато Харолд се закача с публиката и афишира радостта си да ни види, то Брехт е емоционално пестелив и строг. Но такава е красотата на олдскуела, различна от модерните вчесани размер XXS групета от фукльовци.
D.R.I. са създадени от Брехт през 1982, когато няма Youtube и разни цифрови хватки да си "избараш" албума. А още по-малко на някого му пука дали си кросоувър, траш, пънк или метъл. Брехт създаде още една формация, която нарече Pasadena Napalm Division (P.N.D.), живата реклама за нея тази вечер бе той самият - с тишърт с масивна щампа P.N.D. Бая пот видя тази тениска, но в клуба така или иначе малцина останаха сухи или дори "на сухо". Както отбеляза прозорливо Шута: "Тук май някой е пил алкохол!".
Къркали или не, всички са зашеметени. Ами спомнете си как преди време, когато беше обявен лайфът, се коментираше: "Какво? D.R.I. в България? Верно ле, бе? D.R.I. в The Box? Ти луд ли си, бе?"
И така, оказа се истина, и след очакваното или не чак толкова светкавично изчерпване на двестатината билета за шоуто, мястото за провеждането му бе разумно сменено с по-голямо (Mixtape 5), като броят на щастливците нарастна с още поне 200.
За адреса на въпросното заведение подсказва струпването в подлеза на Двореца на културата на дънкови "опърпани" елеци със щедро накацали по тях нашивки и ластични дънки, втъкнати в, както ги наричахме едно време, - маратонки, тип ски обувки. Класика! Но измежду класиците се подават модерни хардкор худита и други качулати. Малки, големи и още по-големи; ще рече много стари пушки, но и изобилие от млада кръв. По-голяма част от стейдж-дайващите дори не са били родени, когато D.R.I. са мъдрили заверата някъде в Хюстън, Тексас. Далечната 1982 вероятно и тогава е била по-благодатна за кънтри изпълнителите по онези места, но ходи ги разправяй тези врели-некипели на Кърт Брехт. Сърдитият социопат, гимназиален аутсайдер и, в крайна сметка - вглъбен, мислещ писател, когато е вече поотраснал, не търпи намеса на чуждо мнение.
Така звучи и действа и през 1989, и през 2011. Без вятърничави подмятания, без размотаване по сцената и излишно "четкане". По-прибран на сцената, но в никакъв случай статичен или скован чичка. Сценичното му поведение "Аз съм си Аз!" с ту дистанцирано, ту съвсем фамилиарно и нос-до-нос общуване с публиката, държи напрежението докрай, а тръпката на това кога ще прекъснат слято леещите се парчета, за да си вземем дъх и да чуем някоя и друга умна приказка, държи до самия край… Че и след него.
Както довърши мисълта ми ("колкото по-дълго чакането…), Харолд, като говорихме след концерта, … "толкова по-хубаво ти е после", добавете към това и факта, че първият път си е първи път и се сетете колко силен е бил купонът за всички нас.
А гостите изсвириха почти по две песни за всяка от годините, в които сме ги чакали.
Който иска, или както се казва - на когото му стиска, нека ме надцаква с по-пълен сет лист. Но аз възстанових отраз 1/3 от него. Началото беше повече от силно с личния ми фаворит "Beneath The Wheel", а с "But In The End
your time will come When you least expect it, expect it!
The five-year plan I don't forget so easily No, I'm not so quick to forget
The five-year plan I hold a grudge I live for revenge
The five-year plan I win, you lose I win, you lose I win!
от "Five Year Plan", ни казват "ориентирайте се към приключване"'
В списъка с диарайски атаки между останалите се открояват: "Who Am I","How To Act", "Do The Dream", "Violent Pacification", "I Don’t Need Society", "Argument Then War", "Acid Rain", "Abduction"…
На Thrashard едва ли някой вече помни коя година сме и къде се намира изобщо. Ами "In The Pit"! Танците отпред не спират отначало докрай и печените музиканти също пъргаво сменят местата си по не чак толкова просторната сцена, по която кандидатгмурците си проправят път нон-стоп. Но сърдити няма - на моменти и тези с инструментите направо навлизат в територията на публиката. Известна част от хората си кротуват и наблюдават с мълчаливо възхищение и леко носталгични изражения как детската им мечта се сбъдва. Последното се чува оттук-оттам като израз - цяла вечер.
Между другото, и историята на моята вехта касетка (с ръкописен опис на "Trash Zone" и старателно изрисувано с химикал лого на групата и до него големи 89), също получи своето развитие - минути след слизането на D.R.I., при появата на Кърт Брехт в тълпата от индивиди, които се опитват да си вземат дъх и да осъзнаят какво става. Пожълтялата хартийка с описа се превръща - ето я! в ценен документ на времето, а докато я гледа втренчено и обръща отпред-отзад, фронтменът с повдигнати вежди разправя как не е за вярване на колко години са въпросният къс хартия и касетата, която така старателно облицова. После се извинява, че им е отнело толкова дълго време да дойдат в България. И наистина съжалява, че не се е случило по-рано…
Съгласяваме се, че е било невероятно шоу и едва ли има нужда от думи, които да опишат какво означава групата (и в частност албума) за мен и всички присъстващи.
Дано сте слушали добре.
Коментари