Авторски музикални новини, снимки и репортажи за всички стилове и изпълнители

Направено в България. Iron Maiden 2014

17.06.2014   Дарин Тенев
Брус Дикинсън

Все се оплакваме, че направеното у нас нещо не е както трябва, нещо му куца, нещо не му е наред.

Колкото повече се оглеждам обаче, толкова повече виждам вдъхващи надежда изключения. Но да оставя общите приказки. Каква е нуждата от общи приказки, когато тази вечер, вечерта на 16 юни 2014 година, беше концертът на Айрън Мейдън (Iron Maiden). Никой от вас, които четете тези редове, няма нужда да му се обяснява кои са Мейдън, защо са група-епоха в рок музиката, защо всяко тяхно посещение е събитие, всеки концерт – експлозия в сърцето на културния навик. На никой от вас няма нужда да му се обяснява, дори и да не е съгласен. Айрън Мейдън са факт и фактор, с който е по-трудно да не се съобразиш, отколкото със задръстването на уличното движение след края на такъв концерт.

А сега групата завършва едно от най-големите си и предизвикателни турнета, което трябва да повтори, но по нов, различен начин, шоуто в основата на концертния албум от 1988 "Maiden England" (заглавие, което си играе с близкото звучене на "Мейдън Англия" и"Направено в Англия)". И тъкмо във вихъра на тази буря за щастие попадна и България.

Само че хубавият концерт не става от само себе си. Освен изпълнителите, били те и звезди от класата на Мейдън, има огромен технически екип, но също и организатор от страната, в която е концерта, и за да се осъществи подобно грандиозно събитие, за да може феновете да получат това, което искат, и което заслужават, трябва всички елементи да паснат в общия механизъм. И ако нещо не е сработило, вместо да се наслаждаваш на шоуто, започваш да се дразниш, да мрънкаш, и преживяването ти се скапва понякога за дреболия. Наясно с всички възможни опасности при такъв голям концерт, организаторите от "София Мюзик Ентърпрайсис" се бяха погрижили именно нищо да не попречи на почитателите да се оставят в прегръдката на бурята Айрън Мейдън – от избора на зала, през охрана и разпределение на хората в зоните, до всевъзможните детайли, които много промоутъри са склонни да забравят. Всичко беше съвършено, за да бъдат преведени дошлите не просто в света на легендарна група, а в пространството на самата легенда. (Понякога направеното у нас е направено точно както трябва.)

Събитието започна, както беше обявено, точно в 19.40 ч., когато една от най-коментираните и нашумели групи от последните години - Гоуст (Ghost), излезе на сцената в препълнената зала "Арена Армеец". Първоначално се появиха само музикантите, наричани безименните духове, с дългоноси маски на лицата, закачулени, и се разнесе подозрително християнски звучащата им сатанинска музика. (Цялото това обръщане на християнското в неговото уж обратно е и лесно, и смешно, но явно това се харесва.) Цялата сцена беше обагрена в кърваво червено, чиято театрална условност не пречеше на ефекта. Истинското раздвижване сред публиката обаче се появи едва когато на сцената възлезе и вокалистът Папа Емеритус – с маска на череп и дрехи на ватикански папа. Това впрочем би трябвало да е Папа Емеритус ІІ, сменил първия при неясни обстоятелства. Според слуховете вокалистът и зад двамата папи е един и същ. Публиката изглежда познаваше и харесваше групата, като дори припяваше на кавъра на Рики Ериксън "If You Have Ghosts", а после и на заключващите две песни - "Ritual" и "Monstrance Clock". След четиридесет минути на сцената шведската банда, изпълнила задачата си да загрее за Мейдън, а вероятно и успяла да привлече още някоя невинна душа към своя култ, завърши своя сет. Като цяло ми се стори, че реквизита, с който трябва да се съобразяват (маски, костюми), ги прави статични, по-малко подвижни. Това създаваше и определено усещане за неясна заплаха, но с времето малко доскучава.

Под звуци на рок класики преминаха следващите минути, а сцената бавно се разтваряше и се разтваряше, докато стана поне три пъти по-голяма и поне с един етаж по-висока.

В 21.00 часа прозвуча "Doctor, Doctor" на UFO и феновете вече знаеха, че е настъпил моментът да започне онова, за което са дошли. И то не закъсня. Без разлики спрямо предварително обявения сетлист, но с толкова енергия и  ... Но това ще бъде разказано след малко. Първоначално, след края на песента на UFO сцената остана празна, но на двата екрана отстрани се появиха картини от северни острови, сковани от лед. И зазвуча "Moonchild". След лиричното начало, с гръмването на второто движение на песента, блеснаха и светлините, за да разкрият декора на целия долен етаж на сцената, представящ вледенени изображения на съществото талисман на групата – Еди, в превъплъщенията му от обложките на различни албуми. На втория етаж вече Брус Дикинсън бягаше с все сили от единия до другия край на арената. Китаристът Яник Гърс пък почти правеше шпагат, качвайки левия си крак върху един от декорите. Което не му пречеше да си свири солата безгрешно. Останалите двама китаристи и басистът Стив Харис също тичаха по сцената, използвайки всяка възможност за нова констелация и различно подреждане. Продължавам да се учудвам как при три китари басът успя да звучи от началото до края изключително ясно и проследимо. Това впрочем допринесе за цялостното удоволствие, защото този бас си струва да бъде слушан внимателно.

Британците продължиха с "Can I Play With Madness", а цялата завеса в дъното се отдръпна и отвори място за различен фон, този път с картината от настоящата песен. Завесите продължиха да се сменят докрая, огромни, величествени, придаващи на всяка песен различно усещане. Преброих не по-малко от дванайсет различни завеси.

На следващото парче – "Prisoner" – забелязах най-отпред в публиката група фенове с гръцко знаме; имаше и други чужденци, по-нататък чух английска реч. Сетих се как преди години се налагаше да ходим в чужбина, за да слушаме любимите си групи. Тогава все още не разбирах идеята да слушаш бандите, които харесваш, навсякъде, където и когато имаш възможност. Пред залата имаше поне петнадесетина автобуса.

Класиките – "2 Minutes To Midnight", "Revelation" – продължиха да се леят, ведно с потта от челото на Брус Дикинсън, който неуморно продължаваше да пее, да подскача, да тича, да разпръсва настроение и да се раздава. А на всичко отгоре успяваше и да се преоблича за конкретни песни. За "The Trooрer", например излезе с червен войнишки мундир и английското знаме в ръка. С това знаме после омота и скри главата на Яник Гърс, но и това не попречи на последния да си свири, че и да прави номера с китарата си. През цялото време на концерта Ейдриън Смит и Дейв Мъри ловко подемаха солата и предаваха нататък. В нито един момент, дори за малко, свиренето, изсвирването сякаш не изискваше каквото и да е усилие. Лекотата, с която музикантите изпълняваха партиите си, със сигурност се дължи и на годините постоянно свирене на всички тези песни отново и отново от концерт на концерт. С друга група може би това щеше да е довело до изтъркване. Легендата функционира другояче. Там повторението те пренася в миг, където минало и настояще не са разделени. Рабира се, 2014 не е 1988. Но такова твърдение с оглед на този концерт би изглеждало кухо и без смисъл. Легендата поглъща.

С едно истински легендарно парче продължи и шоуто – "The Number Of The Beast". На втория етаж на сцената се показа огромен дявол с глава на козел и червени очи. (Поради някаква причина този дявол с козя глава много ми приличаше на Минотавър. Какво ли би казал Георги Господинов за този Минотавър-Сатана на сцената на хеви метъл група?) Тук изригнаха и първите огньове, които по-нататък все по-често щяха да нагорещяват телата и духовете. Към тях после се прибавяха и всевъзможни пироефекти, че дори и мини заря. Дяволското число беше последвано от "The Phantom Of The Opera", а после с "Run To The Hills" се появи и първият огромен Еди, облечен като Бъфало Бил, за да се разходи по сцената, размахвайки сабя и закачайки се с китаристите. От този момент и театралният елемент се засили, като Еди-тата се множаха от песен към песен, за да достигнат своя апогей с последното парче преди бисовете, "Iron Maiden", когато седем или осем от ледените фигури на постера за това турне поникнаха в триизмени тела. В центъра стоеше онзи Еди, който държи сърцето си в ръка (сърцето, с големина на човек, шаваше...). Може би всичко това е малко детско, дори детинско. И така да е, няма лошо. Забавлението не намалява. Само ми се струва, че този театрален елемент, който е в същото време момент на самоирония, е една от причините ние, възрастните, да продължим да си позволяваме това забавление. Така сякаш през иронията се отдалечаваме от себе си и освободени навлизаме в другото пространство на шоуто на Мейдън. Дали това не е един от механизмите да се съхрани легендата? Но не само това. По-важно е абсолютното раздаване, неуморното тичане, безкрайната енергия, които заливат публиката – от началото до края, а също и след края, в отекването, което не те напуска.

Бисът беше очакван, но това не намали радостта от "Aces High" (на която Брус Дикинсън излезе със смешна шапка на летец от Първата световна война), "The Evil That Man Do" и "Sanctuary". Виковете на публиката не спряха дълго след отзвучаването на последния тон на последната песен. Стана ясно, че не може да се надяваме на повече, едва когато светнаха всички лампи и от колоните се разнесе записът на "Always Look On The Bright Side Of Life" на Монти Пайтън. Винаги гледай от светлата страна на живота, сякаш казваха Айрън Мейдън. След този концерт няма и как иначе.

Понякога в България нещата се случват по най-добрия възможен начин.



3405
96.15%
 

Ноември ´18


ПонВтСрЧетПетСъбНед
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930