Ozzy Osbourne в Белград: тотално Озигофренясване!


Ozzy Osbourne в Белград: тотално Озигофренясване!

2177

На билета, който си купих преди пет месеца, пише Black Sabbath, а тези две думи, изписани с познатия разлюлян, вълнист шрифт, означават толкова много, че ме стяга някъде под лявото рамо.

Мястото пък е Белград – толкова любима дестинация, че и билети за турнир по пускане на хартиени корабчета по река Сава да предлагат, пак бих си взел. И бира.

Причините, поради които Блек Сабат (Black Sabbath) отмениха турнето са достатъчно обсъждани и е ненужно да се дълбае отново в тях. Причините, поради които Ози събра няколко звездни рокаджии и се пусна по Европа, са съвсем прозрачни. Но дори и така – Ози Осбърн (Ozzy Osbourne) има концерт в Сърбия, а мен ме сърби под лъжичката всяка сутрин до 28 юни. Защото прослушах тежък рок именно със соловите му проекти година-две преди изобщо да разбера, че някога е бил част от Блек Сабат (така беше преди двайсет години) и да свържа вещерския глас от албумите им, с оловно-мазния вой от касетките ми с "Blizzard Оf Ozz" и "No More Tears" – албуми, които ме изправяха дълги години в поза за разстрел до стената и щръкнала козина по цялото тяло. Днес също. Озигофрен, да.

Дъ Кълт (The Cult) слизат от сцената, а дайрето на Йън Астбъри така ми е влязло в пулса, че танцувам на място, преди най-сетне да ме осени: "Копеле, ще видиш Ози солово. Бягай за тоалетна хартия и мокри кърпички!" И двайсет минути по-късно над парк "Ушче" се понася вой на сирени и над десет хиляди души гледаме интрото, жигосано директно в челните ни лобове още от видеокасетите с концерта "Live & Loud". Диагонално препускане с начална точка "Black Sabbath" (песента) и крайна станция "Scream". Секунди по-късно наистина крещим – Gus G хуква в рифа на "Bark At Тhe Moon", Ози застава зад микрофона и там някъде нещо в мен си взима отпуск без предупреждение, като ме оставя да се осланям на себеподобните.

Ози Осбърн се е сбогувал с музиката преди много години. Пее сравнително равно първите 2-3 песни и после гласът му пада така, че моментите, в които се връща в приемлив звуков диапазон, са толкова рязки, че вероятно е наострил ушите на магаретата в близките до Белград села. И изобщо не ми пука. На него пък още по-малко. Стои пред нас, вие в микрофона съвсем буквално, като се държи отчаяно за стойката му и ни прави безумно щастливи. Как го прави, когато не може да пее наистина? Така, както четири момчета от Бирмингам преди 40 години застанаха там, където са днес, без да имат русите къдрици на Робърт Плант или Роджър Долтри, отнесения сексапил на Джим Морисън, техничарското перчене на Ричи Блекмор или разгърдения торс на Дейвид Ковърдейл – с присъствие, душа, тежка музика и щипка черна магия.

Въведението в "Mr. Crowley" едва не ме кара да си изплюя гръбнака, песента избухва и вкупом ревем посланието към Великия Звяр, докато Ози, озъбен до ушите, пръска публиката с пяна от тлъст маркуч, преди да се самозастреля, насочвайки го към лицето си и плюейки парцали от субстанцията, с която е облякъл първите редове публика. А след сапунисването идва изплакване и с помощта на няколко кофи вода (чиято годност тества лично, потапяйки глава във всяка кофа, преди да я излее върху нас) измива последните акорди на песента и ни пуска в проблемната навремето "Suicide Solution". И докато гледам, за пореден път се убеждавам, че Ози никога не е имал слаба банда до себе си. Момчетата са жестоко сработени, песните звучат убийствено на живо (вратът ми още скърца, а гласът ми е чисто "чао" вече трети ден), като Бласко и Томи Клуфитос са адски корава ритъм секция, а Gus G е толкова верен последовател на Ранди Роудс, че всяко негово соло е почит към покойния китарист. Да не говорим, че от шестте песни от соловите записи на Ози, четири са от дебютния му албум. Следва изстрел в мрака, който буди соло на китара и барабани, които на два пъти настъпват великолепния инструментал "Rat Salad" на Black Sabbath от 1970 и пред нас изплува силуета на Гийзър Бътлър. Да, откачаме безвъзвратно. И не, появата на Слаш (Slash) на сцената никак не помага за разклатения душевен мир. Човекът с Цилиндъра, Цигарата, Къдриците и златистия "Гибсън" е ей там, на смешните 10 метра пред мен. И последните 21 години се стоварват с цялата си тежест: "Той е истински!". Оттам следва сетът, посветен на епохата Блек Сабат, отворен с "Iron Man" и призовал бойните прасета. А дали да не поемем предложената от дявола ръка в "N.I.B."? След като за втори път в живота ми я чувам, изсвирена от Тери Бътлър, бих се здрависал и с машата, с която са ровили огнището под задника на Рогатия. И излиза още един от гостите. Зак Уайлд (Zakk Wylde) вади руси гриви и рифът на "Fairies Wear Boots" – песен, така пригодена за танци, че около мен се отваря кръг с радиус метър и половина, а потта ми образува кално езерце около кецовете.

Зак остава на сцената и влакчето на лудостта има запазени места за всеки с билет Belgrade Calling, като пътешествието обещава финал в няколко задгробни живота по-късно. За вечерта обаче Ози и приятели свирят отбой с вечния сабатянски химн "Paranoid" и се люшваме в ритуално саморазрушение за последно, докато дядо Джон Майкъл се хили доволно от сцената.

Така, както го прави вече 43 години.

Още от Рок


Mysound.bg
Реклама

Интервю


Б.Т.Р. с нов сингъл Легенда и концерти в София и Варна през май

"Легенда" е последеният сингъл от албума "Невидими стени" на славната рок банда Б.Т.Р.Видеото, припомнящо...

Галерия


Стефан Вълдобрев и Обичайните заподозрени - Жълт код

Видео


Албуми


Стефан Вълдобрев и Обичайните заподозрени - Жълт код

Пет години след като издадоха успешния и пълен с хитове "10 1/2", Стефан Вълдобрев и Обичайните заподозрени...

Най-четени новини


виж всички