Рамщайн на Sofia Rocks! Подпалиха Националния стадион с Benzin


Рамщайн на Sofia Rocks! Подпалиха Националния стадион с Benzin

9488

На 23 юни, втория ден от феста Sofia Rocks 2010, се случи нещо, на което публиката се надяваше, но едва ли вярваше, че ще се осъществи.

На Националния стадион "Васил Левски" финалът на събитието успя да надмине по бляскавост и зрелищност дори неповторимото изпълнение на Великата четворка на американския траш метъл от предишния ден, завършило със заразителното шоу на Металика (Metallica).

След краткото, но запомнящо се представяне на Менъуор (Manowar), в 20.15 сцената беше покрита с черен плащ, зад който хората не можеха да видят какво се променя, какво сглабя екипът на немската банда, какви спец-ефекти ни подготвя. От 20.30 публиката започна спорадично да надава викове, зачестили след 21.00, когато беше формално обявеното начало за Рамщайн (Rammstein). Още петнадесетина минути обаче трябваше да изчакаме, преди да прозвучи химновото начало на песента „Rammlied”, която още с появата си се превърна в емблема на групата.

Плащът обаче не падна, а единствено се отгърна, за да се превърне в огромно немско знаме, скрило сцената. С изчезването на великанския флаг започна нещо, което е толкова трудно да се опише, че долните редове ще са истинско изпитание за езика да улови страхотното и страховито съчетание от режещ звук и визуална феерия, връхлетели феновете като буря. Сигурно вече всеки е гледал и клипове, и концертни изпълнения на немците, но колкото и банално да е – на живо е друго! А Тил Линдеман и компания през цялото време минаваха от една в друга роля, като така още повече допринасяха за невероятната атмосфера. Бяха се разпределили на двете нива на сцената: на долното - двамата китаристи (Рихард Круспе и Паул Ландерс) и фронтменът, а на горното – басистът Оливер Ридел и клавиристът Кристиан Лоренц. Между тях бяха разположени барабаните на Кристоф Шнайдер.

На “RammliedЛиндеман беше със странна червена яка и червен гащиризон, а Кристиан Лоренц, другият основен артист, носеше смешна шапка като на летец от Първата световна война. До края обаче не веднъж (Лоренц по-рядко) сменяха костюми и пиеси, вживявайки се, но и с типична индустриална ирония към всичко, което правят. Така например, след “Buckstabu”, последвало “Rammlied”, фронтменът се появи, нарамил старовремска пушка на рамо, за да изпее ловния поздрав „Waidmanns Heil”, докато крачи бодро по сцената и ведро повтаря как всичко трябвало да sterben (умре).

След тези три песни от последния албум на групата ("Liebe Ist Für Alle Da", 2009), Рамщайн се върнаха към по-стария период с хитовете от 2004 “Keine Lust” и от 2001 “Feuer Frei”. “Keine Lust”, след предходните парчета, чиято основна гама беше червеното и бялото, посрещна очите на публиката с наситено синьо. Изцяло обагрена в червено пък беше “Feuer Frei”, когато не само изникващите от сцената огньове се увеличиха, но и тримата на първото ниво – Линдеман, Круспе и Ландерс – надянаха каски, които също започнаха да бълват неколкометрови пламъци.

Отново с преминаване в синята тоналност бандата се завърна към новия си албум, който до последно беше силно промоутиран (както ще стане ясно - от 16 изсвирени парчета, девет бяха от него), за да представи “Wiener Blut”, “Fruhling In Paris”, “Ich Tu Dir Weh”. Разнообразието, преминаванията от тежки рифове към акустичната китара от началото на “Fruhling In Paris” или от приспивния клавир, с който започва “Ich Tu Dir Weh”, към режещия звук и електрониката на “Du Riechst So Gut” би трябвало да покажат и на най-предубедения ветрилото от музикални идеи на набеждаваната за еднообразна група.

Настрана от – а по-точно в ритъм с – музиката,представлението продължаваше. Във втората половина на “Ich Tu Dir WehЛиндеман докопа клавириста, метна го в една вана, след това застана с туба в ръка на подиум, който се издигна на четири-пет метра над сцената, и оттам заля ваната с огнен дъжд. По време на солото в “Ru Riechts So Gut” пък от ръкава на китариста започнаха да излизат сини огньове. (Доколкото успях да преброя, имаше поне четири цвята огън. И идея нямам как става, но изгряха оранжеви, тъмночервени, сини и зелени пламъци.)

Пироманията продължи с “Benzin”, чийто начален синьо-виолетов фон не подведе публиката за това, което ще последва. И действително фронтменът не след дълго вече се разкарваше с една горелка в ръка и театрално запали каскадьор (?) на сцената, който започна да бяга насам-натам.

Последва маршовият ход на “Links”, където липсата на ефекти позволи публиката да се включи активно в пеенето. Но то си беше като разгрявка за най-известната песен на Рамщайн – “Du Hast”. Естествено, не повече от три тона бяха необходими, за да избухне стадионът в мощен възглас на радост и така цялата първа част на песента беше оставена на българските фенове, чиито викове са огласили софийската нощ. Сигурен съм: чували са се доста надалеч.

Дружното припяване продължи и с парчето от първия сингъл от новия албум, “Pussy”, по време на което публиката беше обливана с нещо, което от моето място приличаше на бяла пяна (после ми казаха, че май не било пяна, а бели листчета), изстрелвана от Линдеман от нещо като оръдие, а после и от други три места на сцената.

(Тук за мен идва и един комичен обрат, защото докато цялата публика пее, сякаш изчезват половите различия, за да могат всички да попитат „имаш ли си пуси”, да добавят „аз си имам дикъ” и значи „уотс дъ проблем”. Проблемът е в това, че ако всички си имате дикъ, то... Няма да кажа това, което очаквате, а нещо друго и по-дълбоко. Ако всички така си припяват, то скандалът и провокацията изчезват. С тях и цялото двусмислие на иронията, която песента (тази, но и много други) носи. На концерта изчезнаха скандалността и двусмислеността, заради които Рамщайн са Рамщайн и са важна група. От това не намалява забавлението, дори напротив. Но самата публика се превръща в обект на ирония. Дат’с дъ проблем.)

След това изпълнение барабанистът раздаде палките си, всички се подредиха на една линия, благодариха и се поклониха. И се скриха, но кой вярва на тези трикове? Бисът започна с барабанист, осветен в жълто. Защото дойде слънцето, “Sonne” от 2001 (Аха, точно оня "порно" клип с участието на Снежанка и седемте джуджета!). Последва го “Haifisch” от новия албум, по време на която клавиристът се качи в лодка и се понесе по морето на феновете, носен от техните ръце. Беше впечатляващо. Родното море му подаде един български флаг, който за радост на присъстващите той размаха.

Бели светлини стреляха по време на последната песен, "Ich Will", пак от албума "Mutter" (2001). Към края й Тил каза на чист български "Ръцете горе!" И всички, разбира се, се отзоваха. Когато и това парче свърши, членовете на групата отново се подредиха и този път не просто се поклониха, а коленичиха смирено пред българските си фенове. Последните думи на Линдеман бяха отново на български: "Обичаме ви!".

Достоен завършек на легендарно събитие, което неизбежно изживяваме в две времена едновременно – невероятното време, в което се случва, и бъдещето на предусетения спомен, когато няма да можем да повярваме на какво сме присъствали.

И няма друга поука, освен това, че невъзможното се случва.

Още от Рок


Mysound.bg
Реклама

Галерия


The Rolling Stones - "Hackney Diamonds (Live Edition)"

Видео


Албуми


The Rolling Stones - "Hackney Diamonds (Live Edition)"

The Rolling Stones обявиха специалната версия "Hackney Diamonds (Live Edition)", включваща всички 7 песни...

Най-четени новини


виж всички